Дата: 24 април 2025
Място: Пътят до извора
Автор: Красимира
Изворът ромолеше в сутрешната мъгла, а тя стоеше до него, вглъбена. Водата тихо изпълваше тубичката ѝ, ала тишината не беше празна — беше гъста от усещания.
Изведнъж — заваля. Но не от небето.
Навсякъде наоколо беше сухо, само над нея ръмеше. Вдигна поглед — стоеше под плачеща върба. Клоните ѝ се спускаха над нея като ръце, които галят и пускат сълзи. Дървото плачеше. А с него — и тя.
Сълзите ѝ не бяха тихи. Не скрити. А силни, гласовити, живи. Изригваха от дълбини, които само природата разбира. Върбата не я утешаваше — тя съпреживяваше.
Под сълзите на върбата… душата ѝ се разтвори.
На връщане все още плачеше. Пътят не беше самотен — по него се срещнаха с мъж, който ѝ се усмихна и я попита дали има раница, за да си носи водата. Отвърна, че има, но така ѝ било по-удобно.
Малко по-късно си спомни, че всъщност никога не бе пробвала. Когато се прибра у дома, постави тубичката с вода в раницата и я преметна на гърба си. Да, може би беше по-удобно. Ще му благодари, когато се срещнат отново.
🫧 Осъзнаване:
Сълзите не винаги са болка. Понякога са език.
А когато природата заговори на същия език, душата се разплаква — не от тъга, а от принадлежност.
Снимка на Enrique Meseguer от Pixabay
