Денят не е просто “фрагмент” на живота, а е “малък живот”, започващ с раждане (“пробуждането” сутрин), продължаващ с нарастване на темпа на живот с неговата кулминация (действия и дела, за които поемаме цялата отговорност) и, накрая, завършващ с край, с умората, която, подобно на смъртта, затваря очите и ни пренася в едно друго съществуване – това на съня и безсъзнателността, на нощта с нейната тъмнина (подобна на онази… в утробата преди раждането).
Денят е живот, в който присъства всичко онова, което е същност на живота изобщо, на “големия живот”, сътворяван в много дни. От това, следователно, как живеем и съществуваме в “малкия живот” на деня, от това как протича нашият ден, зависи и се определя как живеем и съществуваме в целия си земен живот, каква е или ще бъде целостта на битието ни от същинското раждане до истинската смърт. На тези, които не разбират значимостта на новия, на раждащия се ден, е уместно да се припомни проницателната мисъл на Марциал:
“Утре ли ще живееш? Дори днес да живееш вече е късно. Онзи е мъдър, който е живял вчера!”
А от друга страна А.Айнщайн добавя:
“Аз даже не успявам да помисля за бъдещето, то идва прекалено бързо!”, което именно показва, че “улавянето” на вече придошлия ден е изкуство, на което малцина са способни: те живеят, докато останалите се “приготвят” да живеят “някой ден” , който по този начин едва ли ще настъпи някога.
Действително, денят е непрекъснато подноваваща се възможност да избираме съществуването си, да внасяме корекции в него, да тръгваме по нов път, да започваме да живеем наново, в този смисъл денят е поле на свободата или нейна даденост, от която сме длъжни да се възползваме – за да овладеем живота и така да намерим себе си.
Тази прекъснатост, дискретност и дори “парциалност” на човешкото съществуване – благодарение на което го имаме чрез вечното възвръщане и кръговрата на “дела и дни”, на възможности да подновяваме живота си, да откриваме изненадващото и необичайното в него – е основание на чудото на човешкия живот, на съществуването на човека.
Какво щеше да представлява животът ни ако живеехме в един “несвършващ ден”, нямаше ли тогава да пресекне усещането ни че сме свободни, би ли съществувало тогава очарованието от живота, към което се стремим сега?! Но дали не зависи само от нас това всеки ден наистина да е нов, да е ново начало на живота ни, да е начало на един свободно избран и съкровено желан живот?
А дали, съответно, не превръщаме дните си “по нищо неотличаващи се”, т.е. не ги ли превръщаме – без да искаме това – в един несвършващ ден с цялото отегчение и абсурдност на един такъв ден, ден, в който са “нанизани” все едни и същи дни, дни, в които нищо ново не се случва, в които “всичко е все същото”. Откривайки – и приемайки непоколебимо – смисъла на новия, на идващия ден, човек се предпазва от такава неприятна възможност. Но разбираме ли този смисъл, от което всичко зависи?
Автор: Ангел Грънчаров