А знайно е, че всеки, видял усмивката на българката, природата ни и нашето наследство, моментално се влюбва и иска да види още и още.
Да си спомним поетичното сравнение, с което Пенчо Славейков „рисува“ образа на Ралица от едноименната поема. Ралица – тази „вечерница в небето“, която събужда възхищение у всеки, който я погледне.
Красотата на българката е възпята още от много стари времена в народните песни .В много творби приказната красота на българката е описана не само като външна красота. Красотата на българката се вижда в очите й, това е вратата към сърцето й, мястото, където живее любовта. С „кръшна тънка половина“ и „мъдър поглед“ Ралица е въплъщение на хармония и единство на външна красота и нравствени добродетели.
Да си спомним за нежността и обаянието, лъхащи от женските образи от разказите на Елин Пелин, на Йордан Йовков… За възторга, с който писателят от Жеравна се прекланя пред чара и мъдростта, пред жизнеутвърдяващата роля на жената.
Да си спомним за селската хубавица Боряна, която с онзи безгрижен и весел нрав възвръща радостта в сърцата на хората; която с искреността, добротата и бликащата се виталност разпръсква мрака в несговорната къща.
Да си спомним за онзи унесен поглед в кафевите очи на Пауна, с които смекчава дивия нрав на Индже и събужда в сърцето му непознати и неизпитвани до момента чувства… За покоряващата хубост на Рада, с която тя отклонява Шибил от неговата хайдушка клетва и събужда копнежа му за радост и щастие… За онези сияещи и одухотворени лица на българки, гледащи ни от платната на Владимир Димитров – Майстора…
Да си спомним за жената като тайнство, като Вселена, която е вдъхновявала и провокирала, която продължава да възпламенява творческия импулс на редица именити писатели, поети, художници, фотографи… За българката, като майка и закрилница, като любима, родена да дарява и да вдъхва живот.