Времето се разгъна и светът стана бял. Не онзи стерилен блясък на болнична светлина, а белота, която се разливаше като разтопена захар по утринните улици. Полупрозрачна, с привкус на илюзия. Светлината беше толкова мека, че почти не хвърляше сенки. Сякаш се бе разтопила в млечен покой, в който всичко се изравнява: болка и нежност, звук и тишина, минало и сега.

Градът дишаше бавно. Стъклата на офисите блестяха като замръзнали езера, по чиито повърхности се плъзгаха несбъднати мисли. Клоните на дърветата стояха неподвижни, като препинателни знаци в изречение, което още не е изговорено. Птиците не пееха. Всичко бе задържано, като в дълго дълбоко вдишване.

Тишината беше пълна, не празна. В нея звучеше саксофон. Онзи, който Кая чуваше винаги, когато времето забравяше себе си. Мелодия, която не идваше отникъде и не отиваше никъде. Просто се разстилаше, бяла и мека, като дъх върху огледало. В това безвремие, в този междувселенски процеп, тя го видя. Белият ангел.

Не долетя. Просто се появи. Отвори вратата на задния двор на кол център „Саксофон“. Облечен в човешка форма. Около него се носеше невидима мъгла от обещания. Не дойде от небето, а от обява в Ало.бг. Не кацна на телефона, а в служебен чат с добавена финансова стойност, който Кая обслужваше. Привлечен от снимката в обявата — жена в бял костюм с високо деколте и поглед с прикрито очакване. На снимката, разбира се, не беше тя, защото по това време тоалетите ѝ бяха в гамата на черното и червеното. Не дотам прилежни и с относително по-ниско деколте, за да не ѝ пречи дрехата да диша.

Тя отвори чата и белият пейзаж в нея се раздвижи. Не от думи, а от присъствие. В белотата на това безвремие той се настани. И Кая осъмна в „белия“ сектор на живота си, озвучен от най-често използваните в „бялото“ алто и тенор саксофон.

Нямаше откъде да знае, че цената на саксофона варира от трицифрена до четирицифрена в прогресираща посока. Затова пък платък за саксофон можеше да се намери за по 3 и 7 лв.

След години щеше да разбере, че черният е най-тъмният „цвят“. Думата се използва условно, тъй като по дефиниция черното е ахроматично, тоест липса на цвят.

Белият е основен неутрален „цвят“. Отново условно казано, тъй като по дефиниция бялото също е ахроматично. То не е конкретен цвят. Що се отнася до човешкото възприятие, бялото е равномерното наличие на всички цветове до яркостно ниво, което вече не се възприема като светлосиво, а като бяло.

От тази перспектива следва, че черното е нещо, което не виждаме, когато целият видим спектър е погълнат. А бялото е целият видим спектър, излъчен или отразен. От това следва, че когато говорим за черно и бяло, става дума за целия видим спектър на светлината, но с различно действие — излъчване или поглъщане.

Има една известна поговорка: „Не можеш да кажеш на бялото черно… нито на черното бяло.“ Оказва се обаче, че съвсем не е така.

Между другото, какво да кажат пеперудите, бръмбарите и птиците, които нито излъчват, нито поглъщат светлина, а имат перфектни цветове?

Психологически разгледан, заради своя неутралитет, белият цвят помага на ума ни да се съсредоточи, без да натоварва съзнанието и зрението. Напротив, помага ни да проясним ума, да почувстваме свобода и да намерим облекчение и лекота.

Когато за първи път Белият ангел я заведе на хранителен шопинг в „Била“ и ѝ предложи да избере продуктите, тя понапълни количката с артикули на Clever — с ниска цена и качество, които имаше възможност и сама да си купи. Тогава Белият ангел, с цялото си достолепие на егото, собственоръчно извади един по един продуктите и ги подмени с наличния им луксозен била-вариант. Тя разбра, че вече има кой да се грижи за нея, и отдъхна облекчено. Преди да потъне в любовната бяла колизия за цели осем години, през които се редуваха „бели“ конфликти с раздяла и помирение с пореден финансов акт за спасение.

Той никога не я покани да живеят заедно. Сякаш това се подразбираше от само себе си. Отиваше по собствено желание и вратата винаги беше отворена за нея, като че ли се прибираше в дома на родителите си. Оставаше за неопределен период, който приключваше, само за да се прояви той отново в ролята на спасител. Като добър, грижовен и напътстващ родител. Тя приемаше „грижите“ за даденост и негово задължение. Той намираше утеха в своята значимост. В ролята си на благодетел.

Белият ангел пое грижите за нея почти изцяло, като баща за дъщеря, разбира се с добри намерения. След всяко пребиваване в люляковата му градина скоротечно възникваше неразрешим към момента бял проблем и тя мигрираше от София в Бургас. Това се повтори и потрети, но с по-дълги престои в люляковата градина.

Последният интервал извън люляковата градина се оказа по-дълъг. Достатъчно, за да поеме в друга посока в търсене на себеизцеление. Връзката им за пореден път се поднови и причисли към „дълготрайните“. Той плати таксата за интегралното ѝ обучение и с това приключи „интегралният“ му принос за Цялото. Кая порасна и градината ѝ стана тясна. Излезе за пореден път от зоната си на комфорт и акостира в Черно(то) море, в къщата, в която живееше семейството на брат ѝ. Там бялото и черното съжителстваха в уникална симбиоза, в чието сияние бе сътворен Дом.

Още подробности за Белия ангел:

Белият ангел е изпратен през 1963 г. като символ на мира и цивилизационно послание в първото сателитно излъчване на телевизионен сигнал от Европа към Америка, осъществено след края на Карибската криза. Чрез него Старият свят желае да припомни на Новия старата римска мъдрост:

„Всичко ново е добре забравено старо.“

Предполагам, виждате връзката между библейския пасаж от книгата „Еклесиаст“ и цитираната фраза. Те се базират на една и съща основна истина.

Най-накрая, но не и по важност, е фактът, че образът на Белия ангел е изпратен и в космоса като послание към неизвестни извънземни цивилизации с космическите кораби „Вояджър“, заедно с песента на Валя Балканска „Излел е Дельо хайдутин“.

*Любовна колизия възниква чрез огледалния Друг — отражение на несъзнавани дефицити, болки и копнежи.