Думите на баба Сева Великова
– Водици е много стар празник, ехее, не му се знае началото… Разбрали някога българите, че водата помни и почнали да ѝ приказват. А водата дава живот, без нея и без слънцето сме изгубени. Отредели са и на водата голям празник – три дни, на 5, 6 и 7. януари.
– И на 5-и ли? Тогава какво се прави?
– Тогаз, баш през нощта срещу 6-и, по тайна доба се нарича водата. Тогаз чува водата най-много. На водата можеш да речеш най-скъпите си тайни и желания и тя може да ги обърне и да ти ги сбъдне… Та вечерта срещу 6-и всеки си нарича водата. Приказва неговите си неща, от какво му е мъка, какво му се ще да има… В нашите обичаи има всякакви води – жива, обичана, мъчна, пъстра, здрава, вричана, редена, будна… Зависи какво ще искаш и как ще го наредиш. На 5-и вечерта небето се разтваря, сам Богът застава на портата и чува всичко наречено в този час. След залез от извор се донася съд с чиста вода, която мълчи под звездите. В полунощ пред тази вода се изрича най-голямото желание. Водата го изпива, изчиства, обръща и го изпраща на Бога! На сутринта, на 6-и, почват Мъжки Водици. Сутринта мъжете слизат на реката. Всеки е облечен в чиста бяла риза.
– А жените могат ли да отидат?
– В никой случай!
–А да гледат могат, нали?
– Не могат! Остави ги тези панаири, дето ги правят сега. То затуй се вика Мъжки Водици. Само мъже са там, само мъжка сила трябва да има. Женското око не трябва да пресича тази сила, да не я разбърква. Мъжете слизат на реката в мълчание. Редят се и влизат в реката за мъжко мълчано хоро. Никой не обелва дума. Влизат до гърдите. До дъх, му се вика. Тогаз най-старият хвърля кръста.
– Че нали не е християнски обичаят, защо е тоя кръст?
– Кръстът на Водици, Райно е друг знак. Стар знак. Казват, че и за други народи е бил тъй – на живота дървото му викаме. И се хвърля във водата, за да направи водата жива. И мъжете взимат сила от тая жива вода. В нея умиват греховете си. Ако има мъжки отрочета до 7 години, и те се окъпват в судената вода, за да растат здрави и силни.
…..
– Гледах по телевизора веднъж едни момчета на Водици. Пият, пеят, викат, а отстрани народа ги снима. И в реката тъй влязоха пияни. Гледам и байряк развяли. Срам! На Мъжки Водици трябва нищичко да не са яли и пили, чисти да влязат в живата вода. Да им секне дъхът, че нов да им дойде, мъжки. И да го измълчат тоя студ, да го издаянят, без дума да рекат. Е туй са те истинските мъже, в живата вода мълчано хора да изиграят.
– А с кръста какво става?
– Кръстът минава през всеки и всеки го целува. Накрая остава при най-младия, той го пази през годината. После пак мълчешком си разотиват. А на реката след тях не припарва никой… Чак до другата сутрин. Тогаз на 7-и януари идат Женските Водици. По зазоряване, на същата тая вода, която мъжете са обърнали в жива, отиват жените. На реката жените остават само в дълги бели ризи. И те играят своето мълчано хоро около живата вода. Не влизат вътре, да не ги пресече водата през утробите. Ако има жена болна, грешна или да не може да ражда, тя влиза във водата до глезените, а другите играя около нея. И всички се умиват на тая вода. И на момиченцата до седем години им умиват очите. От жените живата мъжка вода зачева. Баш тогаз, на Женски Водици, след Еднаж ден, в чистя бял сняг, в невестена премяна, се зачева Началото. А жените понасят котли със зачената вода от реката и ръсят с нея по къщите. Тез жени се именуват Водичарки.
Из“ Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео
„Благодаря на Розмари, че е съзряла огънчето на съхранената българска душа и през тръните и плевелите е отворила път към нея! Когато прочетох и единайсетте народни повели в тази книга, събрах внуците си и четох и на тях. Мисля, че това е книга с корени и ще дръпне много българи за душите…“ Валя Бълканска
