Един учен попитал мъдрец как се отнася единичното към общото и как с отличава знанието за разнообразието от знанието за изобилието.
Мъдрецът казал:
„Разпръснатото навсякъде става цяло, когато се ориентира към един център и действа съсредоточено. Защото едва чрез този център разнообразието става съществено и реално, и тогава изобилието му ни се струва едва ли не просто, почти малко. Когато спокойната сила, насочена към следващата цел, която остава съхранена в дълбочина и близо до това, което носи всичко.
За да се преживее изобилието или сподели, не е необходимо да знам всичко единично, да го казвам, имам, правя. Който иска да попадне в града, влиза през една единствена порта. Който веднъж удари камбана, чрез тона ѝ кара и много други да звучат. И който откъсне зрялата ябълка, не е необходимо да обосновава произхода ѝ. Той просто я държи в ръка и яде.
Ученият възразил, че който иска истината, трябва да знае всички подробности. Но мъдрецът настоял:
Само за старата, отминала истина се знае много. Истината, която води нататък, е предизвикателна и нова. Защото тя скрива края си, както в кълна е скрито дърво. Който се отказва от действие, защото иска да знае повече, от колкото му позволява следващата крачка, пропуска действащата сила. Той взема монетата за стока, а от дървото прави дървен материал.
Ученият си помислил, че това може да е само част от отговора, и го помолил да разкаже още малко. Но мъдрецът махнал с ръка, защото изобилието в началото е като бъчва пълна с шира, сладка и мътна. И му трябва достатъчно време да узрее и да се избистри. И ако някой, вместо само да опита, пие преждевременно, лесно се опиянява и губи равновесие. /следва/
Берт Хелингер, Из „Законите на любовта“
Снимка на Maria Lorenz от Pixabay
