Проекцията на негативните емоции/сенчестия ни аспект е невероятно често срещана, особено на запад, където преобладаващата атмосфера на християнски морал изисква да се борим срещу всички „лоши“ и негативни черти у себе си и другите.
Но какво се всъщност се случва? Ние презираме негативните си качества, срамуваме се от тях и се опитваме да ги игнорираме, като буквално ги изтласкваме от съзнанието си… Сякаш се разделяме с тях, за да открием, че те се появяват навсякъде около нас. Изтласкана от съзнанието, Сянката се появява в околната среда. Когато разглеждаме другите хора и се ужасяваме от лошото в тях, което „виждаме“ в тях, ние всъщност безпогрешно се оглеждаме в огледалото на собствените си души.
В действителност отрицателната склонност към агресия и омраза придобиват жестока и зла същност едва, когато ги отчуждим и ги отделим от балансиращите ги склонности на любов и приемане.
Отчуждената и проектирана склонност бива отделена от уравновесяващи я контекст на доброто в нас и започва свой собствен живот. Тя може да придобие демонична същност и да доведе до разрушителни действия. Същата тази склонност, неинтегрирана /припозната, приета/ и поставена до балансиращата я позитивна склонност, придобива добра и сътрудничеща същност. В този смисъл ако искаме да приличаме на Христос, наше задължение е да се сприятелим с Дявола.
Нещо повече… ние рядко осъзнаваме, че положителните и отрицателните черти не само, че се уравновесяват, когато са интегрирани, но че те – както всички противоположности, са и взаимно необходими. Злото не само, че е в хармония с доброто, но и самото зло е необходимо, за да да съществува доброто.
По думите на Рилке: “ Ако Дяволите ме напуснат, страхувам се, че и Ангелите ще сторят същото„.
Идеята да се отървем от отрицателните ни черти, да ги унищожим и изкореним, би била добра – ако осъществяването ѝ беше възможно. Проблемът е, че не Е. Негативните ни характеристики, които се опитваме да отчуждим, си остават наши и се връщат да ни тормозят под формата на страх, депресия, тревожност, невротични симптоми… Откъснати от съзнанието те придобиват застрашителни размери, несъответстващи на истинската ни същност.
Можем да „опитомим“ злото, единствено като се сприятелим с него, защото отчуждавайки го само го разпалваме. Интегрирано /припознато/ злото става добродушно. Отчуждено /проектирано, злото става още по-злобно. Тези, които се опитват да се откъснат от злото, допринасят много за неговата победа.
По думите на Роналд Фрейзър: “ Омразата към злото го подсилва, съпротивата насърчава това, на което се съпротивлявате. Валидността на този закон е равна на законите на математиката“.
Или според думите на Никой Бердяев: “ Сатаната се радва, когато успее да вдъхне у нас дяволски чувства към себе си. Той е този, който печели, когато собствените му оръжия се обърнат срещу него… Непрекъснатото изобличаване на злото и неговите носители, насърчава разпостранението му в света – това и истина, ясно разкрита в Евангелията, която пренебрегваме“
В колективен план, разгрощената ни борба със злото в света е просто дуел със собствената ни колективна сянка.
Източник: „Спектър на съзнанието“, Кен Уилбър
Изображение: https://pixabay.com/
С обич: 
Красимира Златева
