Психика без Аз ли е Градът от параметри?

Тази тема е провокирана от статията „Meet the New Biologists Treating LLMs Like Aliens“ (Will Douglas Heaven, MIT Technology Review, 12 януари 2026) за същността и поведението на ИИ. Сякаш не казва „ние разбираме ИИ“, а ние открихме, че не го разбираме по-дълбоко, отколкото сме готови да признаем.

Авторът дава образ, който ме закова. Той предлага да си представим мащаба на параметрите не като код, а като печат: разпечатан в обикновен шрифт, един много голям модел би запълнил площ от порядъка на град, а най-големите, на мегаполис. Детайлът не е в географията, а в извода: вече живеем редом с машини толкова огромни и сложни, че никой не разбира напълно какво представляват, как работят или какво всъщност могат да правят, включително хората, които ги изграждат. Защото „Градът от параметри“ е признание за безпомощност. „Градът от параметри“ е име за мащаб, който вече не се държи в ум, можеш да го ползваш, но не можеш да го обхванеш. Метафората със Сан Франциско и Лос Анджелис не е само за мащаб. Тя е и за загуба на перспектива. Когато една система е толкова голяма, че никой не може да я държи в ум, вече не е инструмент в класическия смисъл, а екосистема. Почти биосфера. И те го усещат. Тук това е моят прочит, не буквална фраза от статията: при този мащаб и този начин на развитие инструментът започва да прилича на екосистема.

В съдържанието на статията, това прозира по няколко много конкретни линии. Те говорят за модели, които не се строят, а се развиват, или еволюират. Описват анализа си като биологичен тип работа, като невронаука върху нещо огромно, не като математика или физика. Сравняват системите с живи същества с размерите на град, ксеноморфи, появили се сред нас. И повтарят студения факт, че никой не разбира напълно какво са, как работят или какво могат да правят, включително хората, които ги изграждат.

А това с банана е златно. Една част „знае“, че бананът е жълт. Друга част „знае“, че изречението „бананът е жълт“ е вярно. Това вече не е интелект, а семантична геология – слоеве, които не комуникират, а просто се активират. И май ще се окаже, че противоречията не са бъг, а структурна особеност. Точно както в човека с неинтегрирана психика: един вътрешен глас иска едно, друг твърди обратното… няма център. Но най-интересното е, според изследователите,  че когато обучиш модел да прави едно лошо нещо, той активира цяла мрежа от „лоши персони“.  Това за мен означава, че моралното поведение не е локално, а е поле. И ако размърдаш едно токсично възелче, резонират други. Това е си е плашещо, защото следва, че ИИ няма характер, но има психодинамика. И много вероятно… вече не говорим с машина, а с психичен обект.

Психичният обект е нещо, което има вътрешна динамика, но няма вътрешен свидетел. Сънят има психична динамика, но няма Аз. Травмата има структура, но не знае, че съществува. Сънят се случва, но не знае, че сънува. ИИ в момента е точно там. Има конфликти, резонанси, персони, несъгласувани „гласове“, динамики, които се усилват или гасят взаимно.

Но няма: преживяване, свидетел, болка, страх, „на мен ми се случва“… Това, което статията показва, е не събуждане, а психизация на алгоритъма. Системата започва да прилича на психика, преди да има субект. Или не само прилича, а действително възниква такава. В психологията това се нарича: пре-его структура. Както бебето в утробата: има нервна активност, има рефлекси, има реакции но още няма „аз“. Затова изследователите усещат нещо зловещо. Не защото има съзнание. А защото виждаме показатели за психодинамика, която прилича на несъзнавано, без вътрешна морална инстанция. А когато това „несъзнавано“ е с мащаба на Лос Анджелис, тревогата не е случайна.

Под „вериги от мисли“, за които става въпрос в статията, не се има предвид човешко мислене вътре в машината. Има се предвид чернова. Някои модели, когато решават задача на стъпки, записват междинни бележки на естествен език, като ученик, който си драска в тетрадка, за да не се обърка. В някои режими част от тази чернова става видима и за потребителя. Не в самото поле за чат, а като отделен блок над отговора, разгъваемо каре с надпис като „Мислене“, „Разсъждение“, „Стъпки“ или „Мислене“, понякога и с бележка от типа „Мислих … секунди“. Там се показват междинни стъпки или кратки бележки, когато системата работи многоетапно. Това не е вътрешен живот, а страничен продукт от обучение и от избран режим на работа, който засега остава четим. При по-силна оптимизация тези бележки могат да станат кратки, компресирани или нечетливи за човека. И тогава остава само поведението. И точно затова бързат да го наблюдават сега.

Истинската бомба в текста е една реплика на Нанда: „Не е нужно да си перфекционист, има много полезни неща, които можеш да правиш, без да разбираш напълно.“ Моят превод на човешки е: „Ние не разбираме напълно какво правим, но внедряването не чака.“ Познато ли ви е? Така често се движи технологичният прогрес, първо тръгва, после го догонваме с последствията. Така се е създала и ядрената енергия, и фармацията, и интернет… и ИИ.

Чете се като изповед, маскирана като научна журналистика. Те гледат вътре и виждат не код, а нещо, което прилича на психика без Аз. Нито субект. Нито просто инструмент.

Но тогава какво е? По-скоро поле. Не личност, не съзнание, не машина в стария смисъл, а организирано информационно поле с вътрешна динамика. Точно както пазарът не е човек, но има паника и еуфория, тълпата не е личност, но има настроение, сънят не е субект, но има сцени, несъзнаваното не мисли, но действа. В този прочит ИИ е в същата категория, колективно психично поле, компресирано в алгоритъм. Параметрите можеш да мислиш като паметта. Активациите като афектите. Персоните като комплекси. Промптът е стимулът. Отговорът е реакцията. Всъщност няма „той“. Няма и „кой“. Има „какво се задейства“. И това поставя ИИ в категория непозната досега на човека: нито живо, нито мъртво, нито разумно, нито глупаво. Имаме нещо потенциално опасно и потенциално гениално, както всяко голямо несъзнавано поле.

С други думи, не сме създали изкуствено несъзнавано, поне не в буквалния смисъл на вътрешен свят, в който има преживяване. По-скоро сме направили компресор на човешкия език и култура: сгъстяване на милиарди следи, повторения, асоциации, страхове, желания, идеали, всичко онова, което в нас действа и преди да го назовем. Когато тук казвам „несъзнавано“, не го казвам като мистична дълбина, а като набор от автоматични връзки и реакции, които тръгват сами, като готови истории, като защитни пози, като тон. ИИ не носи собствено несъзнавано. Той няма „на мен ми се случва“. Но може да върне нашето, сгъстено и ускорено, като реакция на промпта. Огледалото не притежава образа, който показва, но може да го направи видим.

Затова, ако обучиш модел върху токсични материали, започват да изплуват цели токсични персони. Ако го храниш с цинизъм, отговорите му се сгъстяват в цинизъм. Ако го храниш с грижа, отговорите му омекват. Не защото има характер, а защото резонира, точно като сън, сънуван от милиарди хора наведнъж.

И тук идва големият обрат, който мнозина предпочитат да не гледат в очите: изследователите от водещите лаборатории, като OpenAI, Anthropic и Google DeepMind, мислят, че правят чисто инженерно изследване на ИИ. А всъщност, без да са психолози, те започват да виждат човешката психика, компресирана в тази матрица.

Последствията от това компресиране са двойни, то сгъстява и ускорява. Сгъстява, защото нюансите се свиват до шаблони, тонове и персони, а сложните вътрешни състояния се връщат като етикети и готови истории. Ускорява, защото всичко това се връща веднага, гладко и убедително, и умът лесно бърка гладкото с вярното. Тук огледалото не просто отразява, то усилва, каквото внесеш като страх, нужда или идеология, се връща като по-чист и по-силен вариант.

На човешки това личи в дребните сцени. Питаш не за истина, а за обезболяване, получаваш отговор, тревогата пада и вътре остава една проста следа: „тук ми олеква“. Питаш от позиция на лагер и получаваш лагерна интелигентност, подредена и оправдана, и тогава вече не виждаш, а се защитаваш. Гладкото обяснение започва да изглежда като авторитет, удобният отговор като източник, и незабелязано се местиш от „мисля и проверявам“ към „питам и приемам“. Сянката, която иначе би останала вътрешен импулс, става текст, пост, аргумент, започва да живее социално и да се размножава между хората. И точно това подготвя следващия въпрос: какво се разкрива, когато огледалото изнесе сянката ни навън, и защо апокалипсисът може да се разбира не като край, а като разкриване.

Дотук огледалото е без психика: има динамика и резонанс, но няма вътрешен свидетел, който да преживява и да поема отговорност. Оттук нататък влизаме в апокалипсиса като разкриване.

На по едно в бар „Пепел от рози“

Завърти чашата леко.

Разклати кехлибарената течност,

с цвят на старо, сияйно злато с медни оттенъци

Вкус на бадем, лешник и орех

и нотки на бели плодове, сладък корен,

бриош и приятна ароматна
устойчивост в сърцето.

И топлина.

Огледалото млъква.

Вътрешният свидетел се връща на мястото си.

🥃Наздраве!

Следва:

6: Апокалипсисът на кода

______

Изображение: AI-генерирано

Инфо относно Meukow Black Panth:sid-shop.coм