Един учен попитал мъдрец как се отнася единичното към общото и как се отличава Знанието за разнообразието от Знанието за изобилието.
Мъдрецът казал:
- „Разпръснатото навсякъде става едно цяло, когато се ориентира към един център и действа съсредоточено. Защото едва чрез този център разнообразието става съществено и реално, и тогава изобилието му ни се струва едва ли не просто, почти малко. Като спокойна сила, насочена към следващата цел, която остава съхранена в дълбочина и близо до това, което носи всичко.
- За да се преживее изобилието или сподели, не е необходими да знам всичко единично – да го казвам, имам, правя. Който иска да попадне в града, влиза през една-единствена порта. Който веднъж удари камбаната, чрез тона ѝ кара много други да звучат. И който откъсне зрялата ябълка, не е необходимо да обосновава произхода ѝ. Той просто я държи в ръка и яде.“
Ученият възразил, че който иска истината, трябва да знае всички подробности. Но мъдрецът настоял:
- „Само за старата отминала истина се знае много. Истината, която води нататък е предизвикателна и нова. Защото тя скрива края си, както в кълна е скрито дървото. Който се отказва от действие, защото иска да знае повече, отколкото му се позволява следващата крачка, пропуска действащата сила. Той взема монетата за стока, а от дървото прави дървен материал.“
Ученият помислил, че това може да е само част от отговора и помолил мъдреца да разкаже още малко. Но мъдрецът махнал с ръка… защото изобилието в началото е като бъчва пълна с шира -сладко и мътно. И му трябва достатъчно време да узрее и да се избистри. И ако някой вместо само да опита, пие преждевременно, лесно се опиянява и губи равновесие.
Из „Законите на любовта“, Берт Хелингер
Изображение: pixabay.com