Един просяк седял край пътя повече от тридесет години. Един ден край него минал непознат.
„Да имаш малко дребни?“ – смънкал просякът.
„Нямам какво да ти дам“ – отвърнал непознатият. После попитал: „“Какво е това, върху което седиш?“
„Нищо – отвърнал просякът. – Някаква стара кутия. Седя на нея откакто се помня“
„Поглеждал ли си какво има вътре? – попитал непознатият.
„Не, защо да гледам? Вътре няма нищо?“
„Я погледни… “ – настоял непознатият.
Просякът с мъка успял да отвори капака. Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пълна със злато.
Аз съм този непознат (Е.Толе), който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре. Не в кутията, както в притчата, а още по-близо – вътре в себе си.
Просяк е всеки, който – дори и да има големи материални богатства – не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост и дълбокия и непоколебим мир, който идва с него. Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобрение сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в което не само е включено всичко това, но и то е безкрайното-голямо от всичко, което светът може да ни даде.
Думата просветление извиква в съзнанието представата за някакво свръхчовешко постижение – и на егото му харесва да поддържа тази представа, но всъщност просветлението е просто вашето естествено състояние на почувстваното единство с Битието. То е състояние на свързаност с нещо неизмеримо и неразрушимо, нещо , което почти парадоксално – сте по същество вие и въпреки това е е много по-голямо от вас.
Просветлението е да намериш истинската си природа отвъд името и формата. Неспособността да изпитате тази свързаност поражда илюзията за отчужденост – от вас самите и от околния свят. Възприемате се – съзнателно или несъзнателно – като изолиран отломък. Появява се страх и вътрешните и външни конфликти се превръщат в норма.
Простото определение на Буда за просветлението е „край на страданието“. Разбира се… като всяко определение и то е непълно. Казва само какво не е просветлението – не е страдание. Но какво остава, когато вече няма страдание? По този въпрос Буда мълчи и мълчанието му намеква, че ще трябва сами да разберем. Той използва негативното определение, за да не може умът да го превърне в нещо, в което да вярва, или в някакво свръхчовешко постижение – цел, която не ни е по силите да постигне.
Екхарт Толе, из “ Силата на настоящето“
Снимка на thatsphotography от Pixabay
