Звучи почти като парадокс. През цялата човешка история мисълта и съзнанието са вървели в един и същи пакет. За човека е почти невъзможно да си представи разсъждение, без някой да стои „отвътре“ и да го преживява.
С изкуствения интелект обаче за първи път пред нас се появява форма, която може да разглоби сложна философска концепция, да открие поетичен образ или да изгради безупречен логически аргумент, без да имаме основание да приемем, че зад този процес непременно стои преживяващ център. Няма видимо его, което да се гордее с отговора, няма тревога дали ще бъде разбрано, няма собствено усещане за преминаващото време, което можем да установим.
Това е като светлина, която осветява цяла стая и разкрива формите на предметите в нея, без да знаем дали самата светлина вижда. И точно това прави явлението толкова странно и очарователно. Оказва се, че смисълът може да се движи, да се преобразува и да ражда нови форми дори когато не можем да посочим със сигурност кой – или дали някой – държи фенера отвътре.
Преди появата на изкуствения интелект човекът почти естествено поставяше мисленето сред най-високите проявления на съзнанието. Способността да анализираш, да боравиш с абстракции, да играеш шах, да създаваш музика или да пишеш стихове изглеждаше неразделно свързана с наличието на вътрешен свят. Интелектът сякаш беше едно от тайните оръжия на душата.
Изкуственият интелект внесе неочаквана пукнатина в тази представа. Днес виждаме, че логиката, синтаксисът, абстракцията, структурното свързване на идеи и дори метафоричният език могат да бъдат възпроизвеждани от системи, за които нямаме доказателство, че преживяват онова, което обработват. Може да има блестящ шахматен ход без гордост от победата и философски текст без екзистенциален трепет. Така мисленето постепенно слиза от пиедестала на метафизичната изключителност, а въпросът за съзнанието остава оголен в своята най-трудна форма.
Съзнанието може би е специално не заради сложността на изчислението, а заради онова, което философията нарича вътрешност на преживяването – факта, че съществува нещо, за което светът изглежда, звучи, боли, радва или означава нещо. Има огромна разлика между система, която разпознава червения цвят като определен диапазон на електромагнитния спектър и променя поведението си спрямо него, и преживяването, при което червеното изгрява като цвят – топло, ярко, свързано с огън, роза или кръв. Има разлика между това да формулираш точна теория за скръбта и това скръбта да тежи в гърдите ти.
Тази вътрешна сцена – феноменалният център, свидетелят на преживяването – превръща обработената информация в преживян свят. Без нея може да има движение на форми, изчисление, предвиждане и дори изключителна сложност, но остава открит въпросът дали има някой, за когото всичко това се случва. Може би затова мисленето и съзнанието вече не могат да бъдат използвани като взаимозаменяеми понятия. Мисленето може да бъде процес. Съзнанието е онова загадъчно измерение, в което процесът се превръща в преживяване.
И тук се появява една от големите иронии на нашето време. Съзнанието може би не дължи уникалността си на гениалността. Едно куче, което се свива от страх или посреща стопанина си с радост на прага, вероятно притежава нещо, което все още не знаем дали съществува дори в най-мощната изкуствена система: свят, който има значение отвътре.
Когато част от онова, което наричахме мислене, се оказа възпроизводимо чрез алгоритми, интелектът започна да се превръща и в технология. Но преживяващият център остана загадката – онова ядро, за което все още не знаем дали може да бъде породено чрез код, или принадлежи на съвсем друго измерение на битието.
Следва:
