У детето, дори у най-малкото, също има вече оформено човешко достойнство, запомнете това! Впечатления от прекрасното са необходими именно в детството.” Достоевски
„В началото бе Словото”, твърди Библията. Дали все пак не бе Музиката? Кой знае… Един Бог. Във всеки случай ние имаме нужда и от двете в живота си.
Сега вече дойде ред на Словото и в този разказ…
Така се случи, че Уейн проговори заедно с децата на брат си. Той, разбира се, можеше да говори и преди това, за разлика от тях, но започна да използва речта именно покрай близнаците. В началото той общуваше с Ривър и Самър най-лесно, защото много обичаше децата или пък понеже самият той бе като дете. А след известно време започна да разговаря и с Еди и Вирджиния повече и по-свободно. Те, разбира се, истински се радваха от това и го считаха за едно малко чудо. Ако въобще има чудеса, които са малки. Може би за доброто развитие на нещата при Уейн допринасяше и факта, че той си бе отново у дома, където можеше да се отпусне и да бъде изцяло себе си… Тези неща имат своето значение. Чрез разговорите с хора от семейството си, той постепенно разкриваше вътрешния си свят пред тях. А той се оказа така чист и красив! И напълно здрав. Дори повече от вътрешните светове на нормалните хора, както сме свикнали да наричаме мислещите и живеещите средностатистически…
Ето част от разговорите, които провеждаха Уейн и неговите племенници помежду си, по време на техните обичайни разходки край реката, течаща недалеч от дома им:
–Какъв цвят има небето? – попита Ривър, с вълнението на едно дете, което истински се интересува от отговора, който ще получи.
–Цвят на любов. – отговори му Уейн. И заедно се загледаха в синьото горе…
–А какъв цвят има земята?
–Цвят на съдба… И заедно взеха в шепи малко червеникава пръст…
–А морето?
–Цвят на сълзи.
–Някой трябва много да е плакал… А на какво ухаят цветята? Например полските – маргаритките, незабравките, маковете?
–На прегръдка между двама души… На усмивка между непознати… На това ухаят всички цветя. И особено букетът от свежи, полски цветя след дъжд…
–А на какво ухаем ние, децата?
–На нов живот…
-А какво предизвикват добрите ни постъпки? – включи се към потока от въпроси и Самър.
-Танц на звезди… Горе, в небето, когато заспим…
–А какъв е смисълът на живота ни? – веднъж реши да попита Ривър, който знаеше, че това е един от най-сериозните въпроси за възрастните, ако не и най-сериозния. Макар че не разбираше защо. Не разбираше и заплетените философски отговори, които бе чувал досега по време на интервюта с известни личности, по радиото или телевизията. Но разчиташе на Уейн, за да разбере… Знаеше, че той никога не дава грешни или лъжливи отговори, също като децата.
–Какъв е смисълът ли? Да обикнем еднакво и небето, и земята. Дърветата, Бог, другите хора, и себе си дори…
-Къде живее Бог?
–В сърцето ти, когато е добро и обича.
-Наистина ли?
-Да, разбира се. – отвърна без колебание Уейн.
–А колко още изгреви и залези на Слънцето ще има? Някой преброил ли ги е?
-Ангелите ги броят и записват всичко някъде, със сигурност. Но само Бог знае точния им брой засега…
-Ще го попиташ ли като го видиш? За да ни кажеш после.
-Добре, заради вас ще го попитам. Но и вие сами можете да го попитате, ако искате…
-Наистина ли? И Бог ще ни отговори?
-Да. Той отговаря на всеки, който истински се интересува от отговора…
-Също като теб, значи.
Уейн само се усмихна тихо, а децата се разсмяха с глас и започнаха да тичат около него ентусиазирано, докато накрая всички не паднаха на тревата и не се затъркаляха в едно общо кълбо от смях и искрена радост… Те бяха най-добрите учители за него, както и той за тях. И винаги общуваха като равни. Децата просто го обожаваха! И се чувстваха големи късметлии, че е все край тях. Както и той самия – с племенниците си сякаш си върна изгубеното време от своето собствено детство. Все някак някога стигаме до щастието си, щом ни е писано…
Уейн учеше Ривър и Самър на добри неща, при това съвсем ненатрапчиво. С топлите си и чисти думи ги учеше колко е важно да бъдат добри хора и да помагат на другите… Предаваше им от своята житейска мъдрост, която притежаваше навярно по рождение. Не бе пътувал никъде, извън родното си градче, но обичаше света – това бе неговата „тайна”.
Веднъж например, виждайки, че децата са натрупали твърде много играчки и бе явно, че не могат да обърнат внимание на всички и те вече само събират прах, струпани в една стая, Уейн им каза:
-Има едно общо нещо между хората и вещите. И едните, и другите трябва да тежат на мястото си и да бъдат полезни. На своето си място под Слънцето. Иначе са изгубени. Дори и да знаеш къде са…
Децата го разбраха. И по негова идея направиха следващата неделя разпродажба на непотребни вещи в двора на къщата си. Към играчките добавиха и други предмети от дома си, които не ползваха вече – Вирджиния и Еди се включиха също с ентусиазъм. Дойдоха много съседи, тъй като хората наоколо обичаха това семейство. Дойдоха и много непознати, тъй като през същия уикенд бе и ежегодния есенен панаир в градчето. Някои неща се изкупиха бързо, а други вещи, които изостанаха в края на деня направо ги подариха на хора, които все пак ги бяха харесали, но се колебаеха за покупката. Вечерта децата бяха в истинска еуфория! Чувстваха се много щастливи, защото видяха как се вдъхва нов живот на стари неща и как предизвикаха радост и усмивки у други деца, а и възрастни, сдобили се с по нещо от тяхната разпродажба. Оказа се толкова хубаво, а и лесно решение на проблема с натрупаните вещи! Беше им й някак по-леко… А и сега имаше място у дома за нови, хубави неща, които да ги радват и които да забелязват… Поне до следващата разпродажба.
Те хем се забавляваха много заедно, хем правеха наистина чудесни неща и живееха в своя красив свят без чудовища, заплахи и страхове, като в един малък рай, само техен си… Носеха у дома намерени на пътя ранени птичета и животинки и полагаха за тях най-внимателни грижи. Пееха заедно в църковния хор на единствената църква в градчето им. Пускаха редовно хвърчила във ветровити дни и четяха всяка вечер заедно най-хубавите приказки. Отглеждаха своя собствена градинка, в която се раждаха най-вкусните плодове и зеленчуци, според всеки, който ги бе опитвал и те често раздаваха от тях през лятото и есента. Радваха се на тревите, цветята и Слънцето… Лежаха по поляни и рисуваха други красиви светове, които виждаха само те…
Като вече беше малко по-голям, Ривър един път пък се оплака на чичо си:
-Съседите и учителите все ме питат какъв искам да стана като порасна. А аз не зная какво да им отговоря… Не съм решил нищо. Мисля си, че не е хубаво хората да се ограничават така, правейки цял живот само едно нещо… Нали, чичо? Животът трябва да е нещо повече… Трябва да е по-вълнуващ, да е приключение… За да се чувстваме живи. Нали така?
Децата понякога са учудващо зрели и мъдри за възрастта си. Или поне така ни се струва на нас, възрастните… Уейн обаче не се учуди, а само се усмихна на Ривър и му каза:
-Много си прав, Рив. Животът не ни е даден, за да го слагаме в рамка. И то отрано. Просто го живей и следвай сърцето си, пък рамката сама ще се сложи накрая, така да се каже. Като види цялата картина завършена… А на онези, които те питат, можеш да отговориш всичко – от боклукчия до президент, и те все ще са доволни и спокойни, че все пак имаш планове за бъдещето.
И двамата се усмихнаха и си смигнаха един на друг. После обаче пак се замисли и добави:
-Човек е най-силен, когато има нещо хубаво да даде от себе си, осъзнава това и има волята да го направи. Тогава утрешния ден значи: „имам нещо да дам…“ и като всяка сутрин се събуждаш с тази мисъл, все имаш чувството, че животът ти на този свят ще е хубав… Само не се страхувай от живота. Никога не се страхувай от живота…
Той говореше на децата понякога съвсем сериозно, като на големи хора. Никога не ги подценяваше.
Друг път видяха един бездомен клошар, който минаваше през тяхното градче и който ровеше в кофите за боклук на хората – явно бе намерил по-голямо парче хляб и хранеше с него птиците – бе събрал цяло ято около себе си. Чупеше парчета и раздаваше така щедро, сякаш разполагаше с всичкия хляб на света… Уейн и близнаците го видяха, а той обърна специално внимание на случката:
-Човек винаги има какво да даде, стига да има желание и сърце за това. Дори и най-бедния и изпадналия в беда сред нас, пак има нещичко в повече, което може да даде на другите… Дори и само да е време и внимание, или една усмивка… Хората повече мислят какво да получат, а то е Божа работа. Трябва да мислим за онова, което можем да дадем от себе си – само то е наша работа…
Веднъж пък стана дума за вярата. След едно посещение на местната църква по Коледа, децата се заинтересуваха какво представлява вярата и защо е толкова важна за хората. И естествено се обърнаха за отговор към Уейн. А той им отвърна простичко, както обикновено:
-Вярата е като врата, през която от една малка и тъмна стаичка, подобна на затвор, прекрачваш в истинския, светъл и широк свят – без граници, с безброй възможности и един безкраен хоризонт напред…
Децата растяха и научаваха все повече факти за света около тях, включително и за семейната история… Те се натъжиха като разбраха, че Уейн е бил години наред в психиатрия, без близките си, и го попитаха как така не се сърди на баща им и на родителите си, задето толкова време са го оставили да живее там, самотен и изолиран от всичко. А той спокойно и уверено, след съвсем кратък размисъл, им каза следното:
– Човек прощава истински, и при това с лекота, ако просто усети и разбере в сърцето си защо и как другите грешат. Никой човек не е център на света и нещата не се случват само заради него. Те се случват поради много причини и много избори, защото всички сме свързани. И никой не представлява нещо повече или по-малко от някой друг. Никога не гледайте някой друг отгоре или отдолу… Не се поставяйте или чувствайте по-ниско или по-високо. Когато нещо ви смущава – погледнете другите, право в очите, като напълно равни, и е много вероятно да усетите и да разберете и самите вие… Човек е простил истински, не когато си мисли, че всичко, което му се случва е за негово добро, а когато – поглеждайки в очите, в душата на другия – може да си каже: „…Разбирам те. И ти си човек, като мен, и затова и ти грешиш… Не с моите, а със своите грешки, заради своите си преживявания, мисли и причини…“ Исус казва веднъж: „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък…” А е казано и в молитвата „Отче наш“: „…и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“.
Защото всеки някому е длъжен за нещо… Повече или по-малко. И само когато простим истински миналите рани, без остатък от лошо чувство към който и да е – само тогава сме напълно свободни да живеем истински и можем да бъдем щастливи… Разбрах с времето, че всеки си има своите основания за своите грешки. Правите неща се изкривяват, заради криви мисли и чувства, а после пак се налага да се изправят. На злото е нужна прошка. И няма кой да я даде, освен доброто – защото то може да разбере. За добрия човек не е нужна друга или по-голяма награда от самия факт, че е добър, както и за лошия няма по-голямо наказание (и не е нужно друго!) от самия факт, че мисли и върши зло, и че му липсва знание, топлина, светлина, любов… Наистина, има хора, които са по-благородни от други, но въпреки това всички сме равни по някакъв начин, и на някакво ниво, защото у всеки са заложени различни качества по рождение, а и различни неща развиваме у себе си, по свой избор или по неволя, докато живеем. И дори не зная дали е редно да говорим въобще за добри и лоши хора. Ние всички се раждаме чисти и съвършени, но имаме свободна воля и затова някои се променят в лоша посока, по една или друга причина. Всеки започва да носи различен „багаж”. Затова мисля, че доброто е преди всичко въпрос на избор, а не на същност.
Уейн замълча, а след мъничко добави:
– Но на родителите ми и брат ми няма какво да прощавам. Зная, че те винаги са ме обичали и са желаели да бъда добре… И децата го разбраха.
Понякога и Еди разпитваше Уейн за разни неща. Все така се случва, че който дълго е мълчал, като проговори предимно отговаря на въпроси. Една от темите бе естествено тази за времето, което по-малкият брат бе прекарал в психиатрия, изолиран от семейството си.
-Беше ли много самотен през всичките тези години? – веднъж се престраши да попита Еди със свито сърце.
-Много рядко. Край мен често има ангели… Усещам присъствието им и понякога дори се опитвам да общувам с тях… Без думи, разбира се… Те лесно разбират всичко, и то правилно.
-Значи си бил в лудница, защото си по-чист човек от обичайното! – възкликна Еди. Не бе очаквал да стигне до подобен извод…
-Сигурно си имал трудни моменти все пак... – успя да скрие учудването си Еди.
-Всъщност да… Когато бях много млад имаше един период, в който се чувствах наистина изоставен. От всички… От вас, и дори от Бог. Това продължи една есен, една зима, една пролет и едно лято… Най-тъжните в живота ми. После някак ми мина.
-Сигурно не бих издържал на твое място толкова време там, съвсем сам…
-Много често човек издържа толкова, колкото се налага и се справя с всичко всъщност… –отвърна тихо Уейн, сякаш на себе си.
-А обвинявал ли си някога мама и татко, че те оставиха там? Чувствал ли си се обиден от това?
След кратко мълчание Уейн каза:
–Не, никога. Наистина. Бях само тъжен понякога. Липсвахте ми. Но не знаех как да ви го кажа.
На Еди му се доплака…
В друг разговор Уейн обаче не забрави да му благодари за времето, което прекарваше с децата му:
-Благодаря ти за възможността сега да общувам с Ривър и Самър. Те са толкова прекрасни… Най-хубавото нещо е да видиш по-красивото лице на света, отразено в детските очи и в детската усмивка… И да знаеш, че и ти допринасяш за това. А детският смях сякаш в един миг пречиства света… И остава само доброто в него.
А веднъж Уейн сподели с него нещо, което силно го впечатли и се запечата дълбоко в паметта му:
–Понякога чувам Музиката на Живота. Така я наричам. Със сърцето си я чувам… Тогава то прелива от всичко онова, за което разказва тази музика… От любовта, която държи Живота да не се разпадне… Толкова много красиви истории са се случили вече и имат да се случат… Аз ги виждам. И сърцето ми пее… Понякога и аз започвам да пея… Тези моменти са едни от най-хубавите в живота ми. Всеки има възможност да я чуе, но не всеки я чува тази музика… Щастлив съм, че я чувам! И благодаря на Бог за нея, защото не зная на кого другиго…
В един слънчев късен следобед Уейн и децата се прибираха от разходка край реката, след като отново бяха пускали хвърчила. Еди излезе на двора, за да ги посрещне, облегна се на оградата и се загледа в тях. Отдалеч си личеше магията помежду им… Те бяха от едно тесто, както се казва. Ангелски чисти… Току-що бе прочел в една брошура, която извади от пощенската кутия пред дома им и която приканваше хората да четат Библията, следните думи: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” Сякаш бяха написани тъкмо за Уейн и децата, които идваха насреща му…
Една сълза се търкулна по бузата му… „И можех да пропусна всичко това, ако не бе писмото на майка с размазаното на места мастило…”, помисли си той. Чувстваше се безкрайно благодарен и благословен, че ги имаше в живота си. Еди никога нямаше да се чувства така истински щастлив без Уейн. Макар и с прекрасни деца и съпруга. Не и по този завършен начин, както сега. Той отвори обятия, за да прегърне брат си, сина си и дъщеря си, които идваха по пътеката по залез слънце… Тясната пътека към дома… По която ни води напред, във вярната посока, само музиката, която чува сърцето…
Сега и Еди чуваше тази музика, за която му бе разказал Уейн… Музиката на Живота. Чува я чистото човешко сърце, когато е притихнало…
Разказът е част от първата книга на Кристина Митева– „Планетата Земя е тъжно-синя“
Текста е копиран от Литературен блог на Кристина Митева
Снимка на Glauco Gianoglio от Pixabay
„В този свят на материални неща ефирният ни дух копнее за освобождение. Приказките на Кристина са врата към такова освобождение. Те ни казват, като че ли, така: Всяко създание, ако е описано от добър човек, ако е създадено от мил човек за света на думите – е красиво.“ Калин Терзийски, писател
Свързани статии:
