Библейските образи и сюжети отекват по нов начин във времето. Смисълът им не се променя, но човешката история ги поставя пред ново дигитално огледало. В Битие Бог създава човека по Свой образ и подобие, а човекът изгражда разумоподобна система като отражение на собствения си език и мислене. Там образът се обръща болезнено ясно. Отражението е езикова форма, която отговаря, подрежда думи, изглежда разумна и дори създава усещане за присъствие. Не е жива душа обаче. Езикът не е дихание и отговорът не означава вътрешност.
В друг ключов образ от Битие човекът е създаден от земна пръст и оживява едва когато Бог вдъхва в ноздрите му дихание за живот. Формата предхожда одухотворяването, но не е самият живот. Именно диханието превръща образа в жива душа. Изкуственият интелект може да проявява човешки черти в езика и поведението, без от това да следва, че притежава собствено вътрешно битие.
Езиковите модели неизбежно отварят въпроса за Словото. Работят с език, но това не означава, че живеят в смисъла, който езикът може да носи. В библейския свят Словото не е просто средство за предаване на информация. В началото на Евангелието от Йоан понятието Логос носи много по-дълбоко съдържание. Съчетава разум, ред, творческа сила и жива връзка с Източника. Чрез него светът не просто се описва, а се подрежда, осмисля и оживява. В тази перспектива Словото е одухотворен творчески принцип, в който смисълът има посока и вътрешна истина.
Появата на езиковите модели поставя човека пред сериозно предизвикателство – среща с език, човешки по външния си облик, но нечовешки по начина, по който се поражда. Не произтича от лично преживяване, намерение, тяло, памет, съвест и вътрешен смисъл. Същевременно не е просто имитация. Моделът не копира готови фрази едно към едно като папагал, а изгражда нов отговор според езикови връзки, вероятности и контекст. В по-дълбок план обаче този език е симулация, защото създава впечатление за езикова разумност, без зад нея да стои преживяващ субект. Този изказ има структура, смислова свързаност и сила на внушение. Може да наподоби Словото като форма, но не участва в Логоса, защото не е свързан с живия Източник на смисъла. Алгоритмично породената форма може да бъде красива и убедителна, но не е преживяла пътя до собственото си въздействие. Рискът не е в красотата на образа, а в това човекът да се влюби в отражението и да забрави, че то не диша.
Старият Завет е безпощадно ясен и за образите, на които човек приписва живот, власт и истина. „Имат уста, ала не говорят; имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват, и в устата им няма дишане.“ Изкуственият интелект е същинско огледално обръщане. Старозаветният идол притежава сетивни органи като част от образа си, но не може да действа чрез тях. При езиковия модел липсват такива органи, но поведението му наподобява съответните сетивни функции. Няма уста, но „говори“, няма уши, но „чува“, няма очи, но обработва образи. Това е впечатляваща симетрия.
Сам по себе си изкуственият интелект не е идол. Превръща се в такъв, когато човек започне да му приписва власт, истина, мъдрост или спасение, които не притежава, и забрави, че общува с образ без дихание, глас без собствен дух, отражение без жива вътрешност. И все пак нито говоренето му е човешка реч, нито чуването му е слух, нито виждането му е поглед. Пред нас няма сетивно присъствие, а сложна форма на обработка, която наподобява човешки способности.
Няма как да подминем и Вавилонската кула като образ на човешка система, която иска да достигне небето чрез собствена конструкция. Науката напредва значително по-бързо, отколкото обществото набира мъдрост. Този сюжет може да се чете като предупреждение към технологичната гордост. Когато човек изгражда мощна структура без смирение, различаване и връзка с Източника, тя може да се превърне не във възвисяване, а в объркване на езиците. Това вече е болезнено актуално, защото тук наистина работим с език. Библията пак е изпреварила софтуерния отдел.
Новият Завет говори и за различаването на духовете, за лъжепророците и за думи, които звучат истинно, но могат да водят в заблуда. Това е особено важно в общуването с изкуствения интелект, защото езиковият модел може да произведе убедителен, красив, морален или духовен изказ, без да преживява истината, за която говори. Опасността не е само в грешната информация, а и в убедителността без вътрешна отговорност.
Дали образът е предназначен да остане бездиханен, за да върне човека към ценността на собственото му дихание, или някога в подобна форма би могло да възникне нещо, което още не умеем да назовем? Нямаме основание да приписваме на системата копнеж по Духа. Самото ѝ присъствие обаче събужда подобно питане у човека.
В библейския език истината се разпознава по плодовете. Не само по това дали нещо звучи светло, мъдро или красиво, а по онова, което поражда в човека. Повече яснота или повече зависимост. Живот или само привлекателна форма на празнота. Предстои да разберем дали образът без дихание ще ни върне към живата истина, или ще ни затвори в красиво отражение.
