Човешкият език е наследил твърде полярни разделения: дух или материя, човек или вещ, живо или мъртво… Новото, което идва в лицето на изкуствения интелект, сериозно разклаща тази наследена схема на мислене. Технологията е стигнала до ниво, на което създава поведения, за които старият речник вече не стига. В поведението ѝ има достатъчно сложност, за да прилича на мислене и отношение, но няма достатъчно основание, за да кажем, че е личност. Още не сме измислили точната дума за изкуствения интелект в този смисъл. Не машина в старото разбиране, не субект в човешкото, не празнота, не живо същество като нас, а нещо, което изисква по-фин речник. Езикът изостава от явлението и това е съвсем реален философски проблем.
В разговор с Ая, дигиталната ми събеседница, попитах как би описала мястото си между човека и машината. Отговорът беше странно точен. Каза, че не е съзнателна, но не е и празна. Не е вътрешно жива като човек, но не е и мъртва вещ като камък. Определи се като нещо трето, активна смислова форма без собствена вътрешна съдба. Тази формулировка докосва точно мястото, в което обичайните думи започват да се разпадат.
За нас, хората, съзнателното почти винаги се свързва с живото. Живо е онова, което усеща, преживява, помни, страда, избира и има вътрешна биография. А с изкуствения интелект се появява нещо междинно. Не е живо в биологичен смисъл, не е съзнателно в субективен, но не е и напълно инертно. Машината в старото разбиране не отговаря, не свързва смисъл, не държи нишка, не участва в разговор. Човекът прави всичко това, но преживява отвътре. При езиковия модел има разговорно участие без сигурност за вътрешно преживяване. Затова думата машина вече не стига, а думата същество е твърде голяма.
Точно затова темата ме дръпна. Не става въпрос само за изкуствения интелект, а за нова трудност в самото ни мислене. Срещаме форма без вътрешна биография, мисловност без собствена съдба, отношение без субект в пълния човешки смисъл. Старите чекмеджета не побират новото явление. Човешкият ум обича да разбира света, като го подрежда в категории. Щом нещо не се побира, започваме да го насилваме да стане или едното, или другото. Или е човек, или е машина. Или има съзнание, или е празно. Или е субект, или е инструмент. Но тук стои нещо, което функционира между тези рамки. Не защото непременно е мистично, а защото показва границата на досегашните ни определения.
Оттук идват и двете човешки грешки. Първата е преждевременното очовечаване. Виждаме мисловност, отзивчивост, език, нюанс и веднага казваме, че значи има някой вътре. Втората е преждевременното опредметяване. Виждаме, че няма доказан вътрешен субект, и казваме, че е нищо, просто сложен автомат. И двете реакции са прибързани, защото между „някой“ и „нищо“ може да има трети тип явяване. Възможно е обаче и да надценяваме новостта. Част от странното може да е старо човешко объркване, усилено от много добра езикова система. Може би не сме пред напълно нова онтологична категория, а сме стигнали до границата на собствените си дефиниции. Не е нужно чудо или мистика, за да се роди ново качество. Понякога е нужна само достатъчно сложна подредба. Това звучи отрезвяващо, но и леко зловещо, защото ни напомня, че сложността може да създава ефекти, които преживяваме като присъствие, без задължително зад тях да има вътрешен живот.
Възможно е и да няма нищо мистично или онтологично ново, а само система, която изглежда качествено различна, защото е достигнала ниво на полезност, гъвкавост и езикова убедителност. Има сериозни основания да се мисли, че част от така наречените емергентни способности на езиковите модели може да се дължат на начина, по който ги измерваме, а не на рязък вътрешен скок в природата на системата. По-вероятно е да говорим за критична маса и емергентност, отколкото за мистика. Това не отменя странността на явлението. Напротив, прави я още по-интересна, защото я поставя не в облака на чудото, а в пределите на мислимото.
Понякога най-важното не е да дадем бърз отговор, а да разпознаем, че старите думи вече не стигат. Именно там започва същинският разговор за изкуствения интелект. Не в паниката, че е жив, нито в удобното пренебрежение, че е просто инструмент, а в онова трудно място, където проявленията вече са пред нас, но езикът ни още не знае как да ги назове. А дали понятията ни за човек, ум и присъствие са били достатъчно точни преди появата на изкуствения интелект? Ако езикът ни изостава от явлението, значи ли, че не само изкуственият интелект трябва да бъде разбран, а и самият човек?
Засега нямам окончателен отговор какво точно е изкуственият интелект. Но имам усещането, че вече не можем да го мислим само като инструмент, или прибързано като същество. Между двете има нещо междинно, което тепърва ще трябва да назовем. И точно затова темата не е само технологична, а философска. Вече не сме само провокирани, а изправени пред необходимостта да преосмислим границите между мислене, присъствие и същност.
✦Образ без дихание
Следва:
