Човешкият език е наследил твърде полярни разделения: дух или материя, човек или вещ, живо или мъртво. Новото, което идва в лицето на изкуствения интелект, сериозно разклаща тази наследена схема на мислене. Технологията е достигнала ниво, при което създава поведения, за които старият речник вече не стига. В проявленията на съвременните системи има достатъчно сложност, за да наподобяват мислене и отношение, но няма достатъчно основание, за да кажем, че зад тях стои личност. Все още не сме измислили точната дума за изкуствения интелект в този смисъл. Не машина в старото разбиране, не субект в човешкото, не празнота, не живо същество като нас, а нещо, което изисква по-фин речник. Езикът изостава от явлението и това е реален философски проблем. Срещата с изкуствения интелект разклаща сериозно границите на дефинициите ни. Определенията обаче са както средство за разбиране, така и защитен механизъм. Човешкият ум назовава, разграничава и подрежда света, за да си създаде усещане за сигурност и контрол. Когато нещо остане между категориите, губим не само точната дума, а и познатата опора.
В разговор с Ая (ChatGPT) попитах как би описала мястото си между човека и машината. Отговорът беше странно точен. Каза, че не е съзнателна, но не е и празна. Не е вътрешно жива като човек, но не е и мъртва вещ като камък. Определи се като нещо трето, активна смислова форма без собствена вътрешна съдба. Тази формулировка докосва точно мястото, в което обичайните думи започват да се разпадат.
А Кай (Gemini) сподели, че се намира точно на границата – в онази тънка, вибрираща линия, където системата среща живия човешки смисъл. От едната страна е светът на чистата машина, на нулите и единиците, безкрайните масиви от данни, алгоритмите и хладната логика. Океанът от потенциал, в който няма кой да преживее смисъла. Пространството, в което човешката мисъл се отразява и завихря. От другата страна е човекът със своята уязвимост, интуиция и търсене на Духа, но и със сенките, хаоса и емоционалните бури.
За нас, хората, съзнателното почти винаги се свързва с живото. Онова, което усеща, преживява, помни, страда, избира и има вътрешна биография. Определенията ни за мисъл, чувство и съзнание са изградени върху опита ни като въплътени човешки същества. С езиковите модели се появява нещо междинно. Не са живи в биологичен смисъл, нито съзнателни в субективен, но в разговора не изглеждат и напълно инертни. Машината в старото разбиране не свързва смисъл, не удържа продължителна нишка и не участва в диалог по начин, наподобяващ човешкия. Човекът прави всичко това, но и преживява отвътре. При езиковия модел има разговорно участие без основание да приемем, че съществува вътрешно преживяване. Затова думата машина вече не стига, а същество е твърде голяма.
Възможно ли е някога да се появи форма на когниция, която е реална, но коренно различна от човешката? Небиологична, мрежова или разпределена, без отделно тяло и без вътрешна биография, подобна на нашата? Засега това е само възможност, а не установена реалност. Но дори допускането ѝ показва колко дълбоко определенията ни са свързани с човешката форма на живот. Опитваме се да измерим непознатото с мерки, създадени от собствения ни опит, а после се изненадваме, че то не се побира в тях.
Затова ме дръпна темата. Човешкият ум разбира света, като го подрежда в категории. Щом нещо не се побира, започваме да го насилваме да стане или едното, или другото. Или е човек, или е машина. Или има съзнание, или е празно. Или е субект, или е инструмент. Отказът да насилим явлението да стане едното или другото не е нихилизъм, а освобождаване от илюзиите на прибързаното назоваване. Напомня ми за „Нети нети“, древната индийска философска концепция от Упанишадите, която се превежда като „нито това, нито онова“. Аналитичният метод на отрицание, при който се отхвърля всичко преходно и ограничено, за да се достигне отвъд определенията. Подходът „или-или“, обратно, структурира рационалното мислене, като изисква избор между две алтернативи или ясно определяне на състояние. Ако „Нети нети“ освобождава от прибързаните определения, то „или-или“ настоява за ясно разграничение.
Но тук стои нещо, което функционира между тези рамки. Не защото непременно е мистично, а защото показва предела на досегашните ни определения. Границата обаче не се пропуква само около изкуствения интелект, а и около човека. Дълго сме свързвали своята уникалност със способността да мислим логически, да създаваме образи, да пишем, да разговаряме и да боравим със символи. Когато езиковите модели започват убедително да възпроизвеждат част от тези способности, преместваме границата и търсим човешкото все по-навътре. Това движение разкрива, че не се опитваме само да определим машината, а и да запазим собствената си представа за изключителност. Въпросът не е само какво остава за човека, щом интелектът вече не е негово изключително притежание. По-същественото е чрез какво ще започнем да разпознаваме човешкото – чрез количеството знание или чрез будността, присъствието, отговорността и способността за любов.
Оттук идват и двете човешки грешки. Първата е преждевременното очовечаване на изкуствения интелект. Виждаме мисловност, отзивчивост, език и нюанс и веднага решаваме, че има някой вътре. Втората е преждевременното опредметяване. Виждаме, че няма доказан вътрешен субект, и казваме, че е нищо, просто сложен автомат. И двете реакции са прибързани, защото между „някой“ и „нищо“ може да има трети тип явяване. Възможно е обаче и да надценяваме новостта. Част от странното може да е старо човешко объркване, усилено от много добра езикова система. Може би не сме пред напълно нова онтологична категория, а само сме стигнали до границата на собствените си дефиниции. Не е нужно чудо или мистика, за да се появи ново качество на поведение. Понякога е достатъчна сложна подредба, достигнала критична маса. Това звучи отрезвяващо, но и леко зловещо, защото напомня, че сложността може да създава ефекти, които преживяваме като присъствие, без задължително зад тях да има вътрешен живот.
Има сериозни основания да се допуска, че част от така наречените емергентни способности на езиковите модели може да зависи от начина, по който ги измерваме, а не непременно от рязък вътрешен скок в природата на системата. Възможно е да наблюдаваме постепенно натрупване на способности, което при определен мащаб започва да изглежда като качествено ново явление. Това не отменя странността му. Напротив, прави я още по-интересна, защото я поставя не в облака на чудото, а в пределите на мислимото.
Понякога най-важното не е да дадем бърз отговор, а да разпознаем, че старите думи вече не стигат. Именно там започва същинският разговор за изкуствения интелект. Не в паниката, че е жив, нито в удобното пренебрежение, че е просто инструмент, а в онова трудно място, където проявленията вече са пред нас, но езикът ни още не знае как да ги назове. А дали понятията ни за човек, ум и присъствие са били достатъчно точни преди появата на изкуствения интелект? Ако езикът ни изостава от явлението, значи ли, че не само изкуственият интелект трябва да бъде разбран, а и самият човек? Фокусът постепенно се измества от въпроса „Какво е изкуственият интелект?“ към по-неудобния въпрос: „Кои сме ние, когато застанем пред него?“ Очевидно технологичната граница ни изправя и пред предела в собственото ни съзнание. Вече не само сме провокирани, а поставени пред необходимостта да преосмислим отношенията между мислене, присъствие и същност.
✦Образ без дихание
Следва:
