Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. Един ден при нея отишла Бяла Пенда.
– Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го!
– А той иска ли те, Пендо?
– Иска ме, бабо, всеки ден хабер ми праща.
– Че той, дека е, твоят юнак?
– На война е, бабо, за България се бие, зад девет земи – в десета.
– Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе с години.
– Страх ме е бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм бран да му правиш. Жив при мен да го върнеш.
Погледала баба Марта девойката, хубаво в очи ù надзърнала. И всичката ù обич видяла.
– Как го викат твоят юнак?
– Пижо го викат, бабо. Моят Пижо… – прошъпнала бяла Пенда.
– Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка – занареждала Баба Марта. – Ей тука, на тая поляна, искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична ще ù пееш.
Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила. Яка фиданка донесла и сам самичка я посадила. Три месечини Пенда огрели. Три пълни луни гласа ѝ слушали. Обична песен да пее, за своя юнак Пижо.
– И сега бабо Марто, какво иде ред да сторя?
– Сега чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пак пролет, пак тука ще дойдеш, под твойта си фиданка.
– Ей тъй, само да чакам?! А пусто сърце ми плаче, тежко ми е бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моят Пижо?
– Искам да си идеш дома, да вземеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер с капка кръв ще я поливаш. При мен като дойдеш напролет, едно бяло кълбо прежда да носиш, и едно червено – кръв да е пило.
Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала. Пролет пропукала, земята пробудила.
Хукнала бяла Пенда при баба Марта. Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена. И докато прела, тихо наричала:
„Светлина с живот преплитам в момината обич.
Таз невинност тук наричам в здраве и любовен огън.“
Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце. Долетял бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата двете кукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял. Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишла. А там, в една урва, лежи Пижо тежко ранен. Кацнал щъркът до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото – червената на гърдите. Още по-червено, червеното станало. Омесила се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полекичка отворил очи. Сякаш отнякъде чул обична песен бяла Пенда да пее.
Минавали дните… Напъпила фиданката, аха да цъфне. Пенда все под нея спяла, а баба Марта към небето поглеждала. И една сутрин щъркът се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда
– Ставай, моме, време е! – събудила бабата девойката. Очите на Пенда завързала и ù рекла.
– Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и каквото видиш, туй ти е късметът!
Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце ù от гърдите ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи ù не видят, душата ù гледа. И в тоз миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила и…. Пижо видяла.
И дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта към фиданката тръгнала. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала
– Именувам ви Пижо и Пенда. Обич и здраве да носите. Обич и здраве да пазите. В обич челяд да се роди. И в здраве да пребъде!
Тъй нарекла баба Марта. И оттогаз на земята българска Пижо и Пенда останали. На ябълка завързани. От щъркел с обич наглеждани.
Из „Стопанката на Господ“
Може да харесате още ..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *