Времето отново се разгъна. От толкова сгъване и разгъване вероятно вече изглежда като вълни на разплетена коса.

Кая седна в червеното кресло и потъна в безвремието на философските си прозрения за времето. Знаеше, че в по-висшите измерения всичко, което съществува, е вечното сега, и търсеше логично обяснение за това в сегашния момент на многоизмерното време. Централна точка, откъдето се разгръщат всички идеи.

Хората само си мислим и вярваме, че нещо създаваме. Май трябва по-малко да мислим – коригира мисълта си. Знаеше, че когато се роди една идея, незабавно е завършена от начало до край, защото Цялото съдържа в себе си всички части за всичко. В тази посока на мислене си помисли, че идеите не се раждат в съзнанието ни, а ги прихващаме от ума на Цялото. Някои му казват Бог, други Господ. От известно време обаче тя не вярваше на всичко, което мисли. И си помисли, че е време за кафе и цигара.

Докато пушеше и отпиваше от любимото си кафе № 3 в 1, мислите ѝ прииждаха като облаци в лазурното небе и скоро притъмня. Двете ѝ кучета я приземиха в настоящето, преди пространството от мисли да прелее. Сложи каишките и им позволи да я разходят.

Кучетата се озоваха случайно при нея и въпреки статуса им на нейни всъщност не бяха. Едното, преди да стане нейно, беше на дъщеря ѝ, а другото – на сина на Белия ангел. На двете кучета от мъжки пол момиченце им стана кръстница, като се обърна с радостни думи към майка си:

– Мамо, виж, лелята със златните кучета!

И Кая се придвижваше във времето и пространството в компанията на благородните си бодигардове.

Някои гледаха на карти, кафе или хвърляха боб, а тя се научи да гледа на куче, в разширен вариант – на домашен любимец. По-късно, в интервюто с клиент, първият ѝ въпрос щеше да бъде: „Какъв домашен любимец имате?“, за да е наясно какво се спотайва в сянката му.

Кучетата, не само златните, имаха съществена роля в живота ѝ, както и пилетата. Припомни ѝ го единствената останала кокошка на двора, когато се прибра от разходката. Отиде да ѝ хвърли обелките от ябълка, за да разбере, че кокошката вече я няма – беше отлетяла при своите пухкави златни пиленца. Кая се разплака и за кокошката, и за пиленцата. И за първи път през живота си поиска прошка от кокошка.

Седна в червеното кресло и потъна в една от гънките на времето, където пилешкият спомен безмилостно я връхлетя.

Екранът се отвори. На двора момиченце на не повече от три годинки стои пред нисък дървен сандък, където пухкавите топчици на три дни се разхождат с мъничките си крачета. Детенцето се навежда, хваща топчица в малката си ръчичка и се изправя. Стиска я за вратлето с пръстите на другата си ръчичка, докато пухчето мърда. После се навежда и я поставя обратно в сандъка бавно и внимателно, за да си вземе следващата жива топчица, докато баба ѝ идва и я отвежда принудително от жертвения ѝ олтар.

Плака дълго – за пиленцата, за кокошката, за себе си. После отиде в спомена си при малкото момиченце, погали го и то се сгуши в прегръдката ѝ, докато тя тихичко запя.

Пиленцата казват: „Пи-пи-пи-пи-пи-пи, щом те са гладни, щом са жадни. Майчицата тяхна храна ще им намери и ще ги нахрани, ще ги утеши. На мама под крилата ще се сгушат.“

Кокошката клъвна малката Кая по нослето за сбогом, преди да отлети на небето, където приюти пиленцата под крилата си.

Екранът превключи на втора програма. Детето е вече на седем. В ъгъла на двора, в заградено пространство, се разхождат други малки пиленца и тя влиза при тях, за да им се порадва. Докато пристъпва приведена, за да ги погали, настъпва едно, без да забележи. Чува писукането и поглежда – пухкавата топчица е с разцепено коремче. Живо е и продължава жално да писука. А тя – да пищи. Дядо ѝ спасява положението. Обажда се за спешна медицинска помощ и съседът, ветеринарен лекар, зашива коремчето. Пилето оздравява и поживява, колкото му е писано.

Картината на екрана отново се сменя. Пилетата са пораснали и са на около месец. Кая е на десет и отваря вратата към заграденото за животни пространство, за да провери дали кокошките са снесли яйца.

Едното проявява своеволие, възползва се от момента и успява да напусне позволената му за обитаване зона. Тя се опитва да го върне обратно, като използва за целта дървена пръчка. Удря го и пилето пада неподвижно. Кая замръзва. Уплашена е. Не знае какво да прави. Върти се в кръг и пляска с длани по бедрата си. А то не мърда. Решава, че е мъртво и трябва да го скрие, за да не ѝ се скарат. Поглежда към кофата за боклук. Поставя го вътре с лопатката на метлата и го скрива в боклука, така че никой да не го види. Пилето обаче възкръсна и се поразходи замаяно по плочника на двора. Беше излязло от състоянието на комоцио без ветеринарна помощ. Кая го хвана, преди да се свести напълно, и го пусна в ограденото пространство при кокошките.

Зимата си отиде и дойде пролетта. Кая е на дванадесет години. Пилешката история продължава. Този път мигрираха от юг през пролетта. Настаниха се в по-високите нива на пространството – горе, в гнездото си на гредата в постройката за животни, която е на двора при кокошките. А там, от гнездото, вече подаваха главички четирите новоизлюпени лястовички. Искаше да разбере какво правят вътре. Покатери се на дървената оградка, която обособяваше в постройката кът за новородени агънца. Но те не представляваха интерес за нея. Ползва само оградата им. Покатери се и достигна горните измерения на селскостопанската постройка. Гнездото беше на сантиметри пред очите ѝ, залепено на гредата. Кая протегна ръка, за да докосне малките черни главички, но политна напред и докосна гнездото. То се отлепи и падна. С него и лястовичките, които вече имаха крилца, но все още не можеха да летят. Едното обаче успешно излетя на небето, но трите не пожелаха да го последват и оцеляха. Кая не знаеше какво да прави с живите три малки птички.

Дядо ѝ се прибра и заедно намериха решение за спасение. Той закова голям пирон на гредата на мястото на гнездото. Кая им сви гнездо от сено и от оскубаните лично от нея пера на живи кокошки, защото летящите из двора не бяха достатъчни. Постави гнездото и лястовичетата в него в голямата плитка кръгла кошница, която дядо ѝ закачи на големия пирон.

Скоро мъничките три лястовички се научиха да летят и Кая съзерцаваше петте черни лястовици, кацнали на кръглата кошница. От нейното си пространство, без да нарушава тяхното.

Погледнато от друга перспектива, пилетата щяха да продължат още дълго своето постоянно присъствие в живота на Кая. Майка ѝ се омъжи за мъжа от Черно море, който носеше същото име като баща ѝ, но с прякор, с който се гордееше – Пилето.