Времето се разгъна. От толкова сгъване и разгъване, вероятно ще изглежда като вълни на разплетена коса.
Кая седна в червеното кресло и потъна в безвремието във философските си прозрения за времето. Знаеше, че в по-висшите измерения всичко, което съществува, е вечното СЕГА и търсеше логично обяснение за това в сегашният момент на многоизмерното време. Централна точка, от където се разгръщат всички идеи.
Хората само си мислим и вярваме, че нещо създаваме. Май трябва по-малко да мислим – коригира мисълта си Кая. Знаеше, че когато се роди една идея, незабавно тя е завършена от начало до края, защото Цялото съдържа в себе си всички части за всичко. В тази посока на мислене, си помисли, че идеите не се раждат в съзнанието ни, а ги „прихващаме“ от ума на Цялото. Някои му казват Бог, други Господ. От известно време обаче тя не вярваше на всичко, което мисли. И си помисли, че е време за кафе и цигара.
Докато пушеше и отпиваше от любимото си кафе № „3в1, мислите ѝ прииждаха като облаци в лазурното небе и скоро притъмня. Двете ѝ кучета я приземиха в настоящето преди пространството ѝ… от мисли да прелее. Сложи каишките и им позволи да я разходят.
Двете кучета, се озоваха случайно при нея и въпреки статута им на нейни, фактически не бяха. Едно, преди да стане нейно беше на дъщеря ѝ, а другото на сина на Белия ангел. На двете кучета от мъжки пол, момиченце преди време им стана „кръстница“ , като се обърна с радостно към майка си с думите:
-Мамо, виж… лелята със златните кучета.
И Кая се придвижваше във времето и пространството в компанията на благородните си „бодигардове“.
Някои „гледаха“ на карти, кафе или „хвърляха“ боб… а тя се научи да „гледа“ на куче.. в разширения вариант – на домашен любимец. По-късно в „интервюто“ с клиент, първият ѝ въпрос щеше да е: „Какъв домашен любимец имате“ – за да е наясно какво се спотайва под сянката му.
Кучетата, не само „златните“ … имаха съществена роля в живота ѝ… както и пилетата. Припомни ѝ го единствената останала кокошката на двора, когато се прибра от разходката. Отиде да ѝ „хвърли “ обелките от ябълка, за да разбере, че кокошката вече я няма – беше отлетяла при своите пухкави златни пиленца. Кая се разплака… и за кокошката, и за пиленцата. И за първи път през живота си, поиска прошка от кокошка.
Седна в Червеното кресло и потъна в една от гънките на времето, където споменът безмилостно я връхлетя.
Екранът се отвори…
На двора момиченце на не повече от три годинки стои пред нисък дървен сандък, където пухкавите топчици на три дни се разхождат с мъничките си крачета. Момиченцето се навежда, хваща топчица в малката си ръчичка и се озправя. Стиска я за вратлето… с пръстите на другата си ръчичка, докато пухчето мърда. После се навежада и я поставя обратно в сандъка… бавно и внимателно, за да си вземе следващата жива топчица. До като баба ѝ идва и я отвежда принудително от жертвения ѝ олтар.
Плака дълго… за пиленцата, за кокошката… за себе си. После отиде в спомена си при малкото момиченце, погали го и то се сгуши в прегръдката ѝ, докато тя тихичко му запя.
Пиленцата казват:
„-Пи-пи-пи-пи-пи-пи –
Щом те са гладни. Щом са жадни. Майчицата тяхна храна ще им намери. И ще ги нахрани. Ще ги утеши. На мама под крилата ще се сгушат…“
И те се сгушиха. А кокошката клъвна малката Кая по нослето са сбогом, преди да отлети на небето при пиленцата си…
Екрана превключи на втора програма:
Момичето е вече на седем. В ъгъла на двора в заградено пространство се разхождат малки пиленца… и тя влиза при тях, за да им се порадва. Докато пристъпва приведена, за да ги погали, настъпва едно без да забележи. Чува писукането и поглеждана пухкавата топчица с разцепено коремче. Пиленцето е живо и продължава жално да писука. Момичето започва да пищи. Дядо ѝ спасява положението. Обажда се на „спешна медицинска помощ“ и съседа, който е ветеринарен лекар зашива коремчето и пилето оздравя и поживя, колкото му е писано.
Картината на екрана отново се сменя… пилетата вече са пораснали и са на около месец. Кая е на 10 и отваря врата към заграденото за животни пространство, за да провери дали кокошките са снесли яйца.
Едното пиле обаче проявява своеволие, възползва се от момента и успява да напусне позволената му за обитаване територия. Момичето се опитва да го върне обратно, като ползва за целата дървена пръчка. Удря го… и пилето пада неподвижно. Кая замръзва. Беше „убила“ пилето. Уплашена е. Не знае какво да прави. Раздвижва се. Върти се в кръг и пляска с длани по бедрата си. А пилето не мърда. Беше убила пилето и трябваше да го скрие, за да не ѝ се скарат. Погледна към кофата за боклук. Постави пилето вътре с лопатката на метлата… и го зарови във боклуците, никой да не го види. После установи, че пилето е възкръснало и се разхожда замаяно по плочника на двора. Беше излезнало от състоянието на комоцио без ветеринарна помощ. Кая го хвана, преди да се е свестило напълно и го пусна в ограденото пространство при кокошките.
Зимата си отиде и дойде пролетта. Кая е на дванадесет години. Този път „пилетата“ мигрираха от юг през пролетта. Настаниха се в по-високите нива на пространството – горе в гнездото си на гредата в постройката за животни, която е на двора при кокошките. А там, от гнездото вече подаваха главички четирите новоизлюпени лястовички. Искаше да разбере какво правят там вътре в гнездото. Покатери се на дървената ограда, която обособяваше в постройката кът за новородени агънца. Но те не представляваха интерес за нея. Ползва само оградата им. Покатери се и достигна горните измерение на селскостопанската постройка. Гнездото беше на сантиметри пред очите ѝ, залепено на гредата. Кая протегна ръка, за да докосне малките черни главички… но политна напред и докосна гнездото, а то се отлепи и падна. С него и лястовичките, които вече имаха крилца, но все още не можеха да летят. Едното обаче успешно излетя на небето, но трите не пожелаха да го последват… и оцеляха. Кая не знаеше какво да прави с живите три малки лястовички.
Изнесе ги в двора и ги постави на плочките, за да ги видят лястовиците „мама и татко“, въпреки че беше достатъчно голяма, за да знае, че те няма как да ги „спасят“. Те долетяха и разбраха. Отлетяха и след по-малко от минута… пространството над двора почерня. Огромно ято лястовици кръжеше ниско, охранявайки невръстните си потомци на птичия си род. Кая гледаше изумена и се успокои, защото поне котката избяга и нямаше да изяде малките лястовички.
Дядо ѝ се прибра и заедно намериха решение за спасение. Той закова голям пирон на гредата на мястото на гнездото. Кая в една голяма желязна купа им сви гнездо от слама, и оскубаните лично от нея пера от живи кокошки за целта, че летящите из двора не бяха достатъчно. Постави „гнездото“ в голямата плитка кръгла кошница, която дядо ѝ закачи на големия пирон.
Скоро мъничките три лястовички се научиха да летят и Кая съзерцаваше не две, а петте черни птици кацнали на кръглата кошницата. От нейното си пространство… без да нарушава тяхното.
Погледнато от друга перспектива, пилетата щяха да продължат постоянното си присъствие в живота на Кая. Майка ѝ се омъжи за мъжа от Черно море, който носеше името същото като на баща ѝ… и прякор, с който се гордееше – Пилето.
- @
- Следва:
- Y
Сянката Моли
