„Утешителната супа на душата“
Беше късен следобед. Не толкова по времето, колкото по усещането — онзи странен преход между реалността и тишината на нещо по-дълбоко. И тя, Жената, стоеше пред котлона, загледана в тенджерата.
Супа. Топла, дъхавa, утешителна. Като от детството. Като от онези дни, в които светът можеше да бъде оправен с купа топла храна и поглед в очите.
В този момент тя не беше нито героиня, нито майка, нито любима. Беше просто тя — с лъжица в ръка и тиха молитва, която не се произнася с думи.
Супата къкреше. Издаваше онзи уютен звук, който сякаш казва: „Тук си. Жива си. Дом има.“
Тя разбърка леко, добави щипка сол, и тогава се усмихна. Не защото всичко беше наред. А защото понякога дори болката се нуждае от топъл зеленчуков бульон, подправен със спомени.
В този момент нямаше публика. Нямаше аплодисменти. Само един дъх, един спомен, една свещ вътре в нея, която не искаше да угасне.
И в парата над тенджерата, тя видя лицето си. Не онова от огледалото. А другото — истинското. Което никой не нарисува. Но което остава.
Точно тогава, отвъд парата, отвъд мисълта и вкуса на спомена — зад пердето нещо запърха. Малка птица бе влязла през отворения прозорец. Прелиташе в кръг из стаята — като мисъл, която още не си готов да пуснеш. После тя, Жената, отвори широко прозореца… и я поднесе на дланта си. Птицата я погледна. А после полетя — в онова небе, което започва от сърцето.
Някои истории не се разказват, за да бъдат чути. А за да бъдат пуснати.
- @
- Следва:
- Y
-
Сянката Моли
-
