„Фениксът погледна за последен път залеза. Слънцето… И бавно и спокойно затвори очи. Последната представа, която имаше тя, бе заключена само в нейното съзнание. Представата (и усещането) бе, че тя с крилете си обгръща света… С едното крило – едното полукълбо, а с другото – другото полукълбо. Птицата се видя как прегръща Изтока и Запада… Едновременно. Целият свят… Тази прегръдка, изпълнена с нежност и любов към цялата Земя, именно по залез слънце, бе, разбира се, физически неосъществима… За всяка птица, както и за всеки човек, който някога е имал желание за подобно нещо в някакъв миг от живота си. Тъй като няма криле или ръце, които да са достатъчно големи, за да прегърнат цяла планета. Цял един свят, в който на всичкото отгоре, живеят безкрайно много различни светове… Но така е в реалността. Докато в света на съзнанието, въображението и душата, тези реални граници – поне там! – за добро или зло не съществуват…“
______
Из „Планетата Земя е тъжно-синя“ – Кристина Митева, откъс от разказа „Феникс“