Какво ни превъзхожда? Безбройното навярно: събития, легенди – привидност и реалност… Човекът е велик търсач на идеали!
(Ани Илков, „Клетва на влюбените“)

Светът около мен – една палитра от разноцветни багри – празнува своето вечно обновление. Благозвучният сопран на естеството! Куполът на небесното блюдо е поръсен със звезден прах, озарен е от светулките на надеждата, от факлите, които показват моя път сред непрогледния мрак, но ме карат и да се запитвам за своята слабост и своята мощ – за границите и възможностите на човешката ми природа.

Продължавам да се лутам сред лабиринта на своята затвореност и недоумение, неосъзнавайки, че небето над мен ме гледа и се подсмихва. Сигурно се чуди защо кръстосвам коридорите и търся своя път така безцелно, като просто мога да прескоча заграждащите ме стени и да се освободя. Изграденият от сам човек зид е по-нисък от човешки ръст…

Понякога разбирам това и се осмелявам да надзърна отвъд призрачните стени на реалността, да проникна отвъд неуловимата драперия на живота. Тогава чувам вселенския ритъм в тягостната тишина. Виждам гледка – ослепителна, несравнима в своята истинност. Виждам раждащата се в мен свобода! Кръжащите зловещи гарвани на реалността са преобразени. Сега те изписват такава грация, движат се с такава волност. 

Сред цялото това величие на отминалата нищета аз не съм изправена пред гибелен пожар, а забелязвам останалата от неговата пламенна стихия жар. Може би целта на житейските неволи не е да ме изпепелят, а просто да ми покажат какво е светлина. Може би още от самото начало този пожар е бил призрачен фантом, може би е бил мечта, измамното видение за красота?

Тази перспектива, изведнъж отворила се пред моя взор, е нова, вълнуваща, незабравима – епифанична! Но после – потъвайки отново в ежедневието, се боя новооткритата свобода да не се превърне в статукво и аз да попадна в плен, в клопките на правилата. И пак ще има стена. 

Щом имам нужда да намеря път, значи съм изгубена, щом веднъж го намеря, значи ме очаква ново необятно пространство. Какво ли се случва с душата, когато странства из всевъзможните пътеки? Кръстосва земните улици, прелетява през булеварда на сивите, всекидневни процесии… Дали сваля маските им и кога напуска нашето измерение? Питам се аз, питал се е преди мен и поетът:

Безцелно, в печал, която нивга не заспа, се лутах аз. Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням. (Пейо Яворов, „Маска”)

Диря и аз на свой ред истината из многобройните звезди, из пролуките на нашето време и празнините на космическото пространство. Накрая като Магелан отново се връщам, стигайки дотам, откъдето е трябвало да започна – до самото начало. А какво стана с душата тогава? Тя е прекосила времето и пространството и се намира там, където винаги е била – на път, тя никога не спира… Някъде там сред непроходимия брод на вечната суета. Моята душа – това съм аз!

Накъде да се насоча? Намирам се някъде в безкрая, чувствам се като част от многоцветната щампа на живота, като число от матрицата на нейния хардуер, един неразривен фрагмент от нейните основи. Всъщност аз самата съм фундамент. В мен има стабилност, аз съм частица от величието на живота. Усещам как мога всеки момент да се сгромолясам, но моят брат Атлас още се държи, значи и аз ще успея. Силата на титана бледнее пред мощта на човешката вяра. А аз вярвам, че мога, защото в мен вече е била зародена свободата. 

Мен ме води моят идеал. Разбрала съм обаче, че не могат в еднократния акт на откровение завинаги да бъдат преодолени моментите, в които чувствам, че се губя, че започвам да чезна. Знам вече посоката, видяла съм своята земя. Но как да я достигна от дъното на тъгата – този лунен кратер? Всичко сочи към правия път, всички посоки ме обгръщат, но защо не ме прегръщат? Сигурно наистина е необходимо да съм свръхчовек или съвсем различно същество, за да мога да превъзмогна отчуждеността.

Постепенно сенките в далечината започват да бледнеят, сливат се с околността, защото няма слънце, няма светлина, която да направи света около мен разграничим. Чувствам като сълзи студените дъждовни капки и се оглеждам в гладката им повърхност. Обвити в призрачната им огледалност, долавям и ритъма на техните сърца. Те туптят и с мелодията на своя пулс изписват изящни пируети. Така ги различавам още по-ярко, виждам ги кристално ясни, ала знам, че гледам в празнина.

Валсът на безбройното им мнозинство е танц на самотата. Вглеждам се отново в своя образ, разпилян на хиляди дъждовни късчета. Виждам в тях отразения лик на дъгата, до нея купестите, буреносни облаци и непокътнатата синева. Всичко това събрано в една единствена капка, в една малка незабележима отломка от разрушителната сила на отминалия вихър. Криволичещ и многолик е житейският път. Но вече знам, че така изглежда истинският свят – една голяма драма, разиграваща се вътре в нас.

Автор: Екатерина Йорданова Латинова 

 – написано, когато е била на 15 г.,

Източник: purpurnopero.wordpress.com

Изображение: https://pixabay.com/ 

Може да харесате още ..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *