„Свят”. Само една кратка думичка, а толкова пренаситена от значения. Една думичка, която предизвиква експлозия от различни лица, имена, чувства, спомени. Зад нея искри безкрайната палитра от възможности, с които животът обагря дните ни. За мен светът са две шоколадови очи; усмивката, която избухва в детски смях сутрин; изчетените десетки пъти книги, натрупани до възглавницата, и горещите нощи с мирис на дъжд и лудост от миналото лято; стотиците мои малки празници в душата и малкото наизустени телефонни номера; любимата ми рокля и скритите ми скици в шкафа; неосъществените ми далечни мечти и малките премълчани истини; признанието, че всъщност още ми пука, и езерото с многото лилии.
Знам, че за теб светът носи друго име, ухае на нещо съвсем различно и мелодията, която тананика е в друга тоналност, че нещата, с които е изпълнен, са в различен цвят и оттенък, но нашите светове преливат един в друг. Светът, който зрее вътре в душите ни, разцъфва извън нас и променя нюанса на цялостната картина. Важно е всеки да създаде своето парченце пъзел, да го напръска с всичките си цветове, а то да пасне на мястото си, сред непознатите чужди реалности.
Хората са тези, които представляват „света” ни. Те са тези, които влагат своя вътрешен порядък във всеобщия хаос. Вливат частичките си душа в цялостния дух. Ние сме тези, които придаваме смисъл на този свят. Ние сме неговата причина, същност и следствие. Свързани сме по линията на един полупрозрачен смисъл, понякога твърде блед на повърхността, за да може да бъде видян. Плетем заедно паяжината с нишките, които разплитаме от себе си и вплитаме в тези на другите. И така, бродирайки своя малък свят, тръпка по тръпка, по стените на сърцето си, започваме да усещаме целия свят по същия начин. Шаблонът, който сме си създали вътре в нас, се принтира на зениците ни и определя завинаги начина, по който сме склонни да гледаме на света.
От нас зависи дали ще се спираме на грапавините по пътя или на неговите върхове; дали ще оцветим света си в навъсените цветове на зимната скованост или в усмихнатите тонове на летния уют; дали ще виждаме светлината у хората или техните помръкнали кътчета. Всички оплитаме себе си едни около други. Едни само ни пресрещат, други се присъединяват с нас по пътя, трети се отделят от нас и никога повече не пресичат живота ни. Някъде там изпускаме нишки, допускаме грешки, заплитаме се.
Към някои се връщаме назад и успяваме да поправим, други забравяме и продължаваме напред, но когато погледнем панорамно – това, което прави впечатление, е красотата на хилядите фини начини, по които сме успели да преплетем животите си с тези на всички други и в същото време да запазим своята уникална следа в отъпканите пътеки на живота. Това, което изпъква, не са грешните възли, които сме оплели, а правилните пътеки, по които сме поели; начините, по които сме успели да спечелим малките си ежедневни войни; доброто, което сме вдъхнали у околните.
Всички ние се стремим да открием кое вади най-доброто от нас, кое ни разкрива в светлината, в която бихме искали да светим най-силно и да го изразим по най-добрия начин. Не е ли универсалният вечен начин да разкриваме и изразяваме най-истинската версия на себе си, бидейки истински добри? Отърсени от завист, злоба, мъст, гордост, инат, не сме ли най-свободни да бъдем себе си?
Когато дадеш шанс на своята истинска същност, не остават лоши нагласи, които да облечеш в грешни действия. Желаейки лошото на другите, ние отклоняваме себе си от собствената си пътека и ставаме жертва на техния свят, затваряйки своята душевност под ключа на тяхното светоусещане. Най-доброто от нас излиза наяве, когато маската падне, когато съблечем карнавалните дрехи от душата си и останем само по себе си.
Ако не вярваме, че голата душевност на хората е тази, която си струва да се види пред нарисуваните настроения на нахлузените им маски, в какво изобщо ни остава да вярваме? Да предпочетеш техните нагримирани думи пред това да прозреш зад очите им дълбините на тяхното мълчание и силуета на разсъблечената им чувственост, не значи ли да отречеш истинското им Аз? И да отречеш доброто у другите, не значи ли да отречеш и себе си?
Важно е да засеем зрънцето на доброто у зреещия в нас свят, за да разцъфне извън нас сред пролетта на всички други в още по- големи размери. Палейки пламъка на доброто в себе си, разпалваме огън в целия свят. Късчетата ни душа си взаимодействат. Ако твоят свят е потънал в тъмнина, моят също ще помръкне. Ако в теб запалиш ново слънце, ще направиш и моя по-светъл. Вярвайки в доброто у себе си, го реализираш в света извън теб, разсейвайки го сред всички други светове. Светът ни има нужда повече от всякога от нас – хората, които го изпъстрят – да бъдем истински, да бъдем себе си, за да не избледнеят съвсем неподправените му истински цветове.
Aвтор: Соня Костадинова Стоянова
Източник:purpurnopero.wordpress.com