Какво ли е да си сляп по рождение? И да нямаш никаква представа как изглежда този свят и всичко в него, защото никога, дори за миг, не си ги виждал с очите си?
Какво ли е да си космонавт и да си виждал Земята от космическа перспектива, както много малко хора са я виждали някога?
Какво ли е да си стар човек, самотен и изоставен в края на живота си, който се чувства сякаш е живял напразно, който е погребал вече любимите си същества и който просто чака края?
Какво ли е да си роден чернокож във времена, когато само заради цвета на кожата си си презрян, смятан за по-малко човек и си продаван като роб?
Какво ли е да си мъж, който нервно пуши цигара, докато чака жена си да роди първата им рожба?
Какво ли е да пълниш стадионите, защото правиш прекрасна музика и милиони хора да те обожават и да те чувстват близък, без дори да ги познаваш? Да си човек като всички останали, и все пак – толкова по-популярен, толкова по-обичан…
Какво ли е да си юпи в „Сити“-то в Лондон? Или пък новобогаташ в Москва? Какво ли е да даваш купища пари само за една бутилка отлежал алкохол, просто защото така е „престижно“ и така правят другите богаташи около теб? Пари, с които няколко бедни семейства, където и да е по света, биха могли да живеят няколко месеца или дори година?
Какво ли е да си клошар в Ню Йорк – градът, в който всички бързат и осъществяват мечтите си? Или където и да е другаде по света..
Какво ли е да спиш на улицата, увит в парцали и кашони и да чакаш подаяние от хората по цял ден?
Какво ли е да метеш улиците и така да си изкарваш хляба?
Какво ли е да си наркоман, който отчаяно се опитва да намери пари, защото повече от всичко на света се нуждае от поредната доза? И за когото нищо друго не съществува в този момент, и това е единственото реално…
Какво ли е детето ти (брат ти/ сестра ти или друг близък човек) да е наркоман, или пък сляп по рождение, или пък рок-звезда, обожавана от милиони, или пък бавноразвиващ се… или… или…
Какво ли е да си чувал всякакви обиди по техен адрес? И сърцето ти да е кървяло от това…
Какво ли е да ги обичаш, да се молиш, да се грижиш, но нищо да не може да „поправи“ положението? Всичките ти сълзи – също…
Какво ли е да си прострелян?
Какво ли е било да си немски (например) войник, изпратен на Източния фронт през Втората световна война? Скован от студ и хванат в капан в най-тежката зима – руската…
Какво ли е да трябва да стреляш по хора, които не познаваш и нищо лошо не са ти направили? Които дори биха могли да ти бъдат приятели, ако се бяхте запознали в други условия?…
Какво ли е да лежиш в окоп, в калта, приятелите ти да умират около теб, в ужасна болка, и да знаеш, че вероятно ти ще си следващият? И никога, никога повече няма да видиш онези, които обичаш и чиято снимка носиш в джоба си и която пазиш като светиня, като икона? И която гледаш с толкова чувство, тъга, болка и носталгия, палейки поредната цигара – единственото ти „развлечение“ в окопа? Изгубил всякакъв смисъл, гладен, премръзнал и мръсен, докато наоколо свистят куршумите? И с кубинки, вече сраснали се с краката ти…
Какво ли е да умреш в съня си, кротко и спокойно?
Какво ли е да си в затвора?
Какво ли е да си виновен?
Какво ли е да си невинен? Но осъден…
Какво ли е да си сериен убиец?
Какво ли е да си сирак, израснал в дом за деца, „лишени от родителска грижа“? И животът да ти се струва прекалено непосилен за справяне с него, за живеене…
Какво ли е да си тийнейджър, изпаднал в обичайната за възрастта депресия, макар да имаш дом и родители, както и собствена стая, но самотна и изпълнена само с любимата музика? Да се чувстваш неразбран и да ходиш като сянка по улиците, със слушалки в ушите и всички хора да ти се струват чужди, далечни и неразбираеми с техните вълнения, желания и удоволствия?
Какво ли е да си бременна тийнейджърка?
Какво ли е да имаш екстремна работа, и всеки ден да е възможно да е последният в живота ти заради нея?
Какво ли е да работиш нощем, когато другите спят? А денем ти да почиваш, когато светът е буден и залят от дневната глъчка и суетня?
Какво ли е да си монах, отдаден на Бога, „венчан“ за Христа? И целият ти свят да се изчерпва с манастира и неговия двор…
Какво ли е да си в изолация и самота дълги години?
Какво ли е да си загубил любимия си човек, по някакъв начин, твърде рано…
Какво ли е да си кандидат-самоубиец, седнал на перваза на прозорец на висока сграда, за когото са изпратили полицаи да го убедят да слезе оттам и да продължи да живее?
Какво ли е да си зависим от нещо и постоянно да мислиш само за него, бивайки осъждан от другите за това?
Какво ли е да си бил зрящ и да ослепееш?
Какво ли е да да проходиш след дълги години прикованост и неподвижност? И отново да се чувстваш свободен, независим, вместо безпомощен и вечно нуждаещ се от грижи?
Какво ли е да си влюбено младо момиче, на което любимото момче предлага брак?
Какво ли е да си мъж, на който любимата жена казва „Да“?…
Какво ли е да се разхождаш по брега на морето, след като дълго време си бил затворен между четири стени (по една или друга причина..), да се взираш в безкрайната синева и в хоризонта, далече, усещайки просто свобода и простор, не само с очите си..?
И така – до безкрай… Какво ли е?… Какво ли е?……
P.S. Всичко това са щрихи от портрета на човечеството днес. Искри живот, красив или грозен, болезнен или не – някои от неговите истински лица.. Без „маска и грим“. Това са човешки съдби. Реални. Безкрайно реални.. Това съм аз, той, тя, ние, вие, те… Хиляди, милиони, милиарди човешки съдби.
Всички тези неща се случват някъде, сега, в същия този момент, докато аз ги пиша и си пия кафето у дома… Всички тези съдби са изживявани и в момента от много хора по света.
Всички тези „пътища“ са извървявани от различни хора, и в този момент. Всички тези пътища към нашата, човешката Голгота. А ако ме попитате защо написах всичко това, ще ви отговоря – първо, защото думите дойдоха сами, като порой… Просто ги записах.
Човек, забързан в ежедневието си, погълнат от своите си болки и проблеми, радости и грижи, забравя… Ограничава се до „своето“. Забравя колко още ужасни или прекрасни неща и съдби има на този свят… Забравя да оцени какво има, стремейки се все към нещо друго. Винаги е добре човек да разшири хоризонта си, тоест своето съзнание…
Откъс от книгата на Кристина Митева: Слънчогледите се прераждат в Слънца
Изображение: pixabay.com
