Да седнем един срещу друг… Всеки със собствен живот, неизбежно обвит във веригите на раните. Всеки със собствено минало, което оцветява със свой отенък обективa, с който сме си представяли и наблюдавали другия до този момент, призмата през която наблюдаваме светa вън oт нас, създаден от потиснатите ни и неосъзнати части вътре в нас. Но истината, моя… твоя… нека я поставим в центъра днес.
„Да. Това е добре… да избягаш.“ – нашепва ми категорично егото. Усмихвам му се с любов и оставам.
Ще те помоля, не пипай чувствата ми с пръсти, зад стъкло са, остават отпечатъци, които нося.
Истината винаги е била там и е чакала душата ми да се вслуша в нея.. Ясна, любяща, щедра… нито моята истина, нито твоята. Няма значение дали ти или аз първи… Не би могло Творението да се прояви в цялата си хармония, ако и двамата не бяхме пристигнали тук, в човешкия си несъвършено съвършен предел на това, което сме.
Прегръщам я – Истината, светеща, ясна, чиста и недвойствена. Двойствеността вече не е война – превръща се в танц. Няма победители и губещи, няма правилно или грешно.
Няма виновни, трябваше да си направя извод – една и съща грешка втори път е вече избор… и ненаучен урок.
Танцуваща ми душа си проправя път през гласовете на хиляди субличности и среща твоето, което е следвало същия път. Наполовина- едната половина е в мен, другата в теб. Танцувай с мен – аз съм ти… ти съм аз. Танцувай с мен в Тъмата по стъпките на Светлината ~~~
Ти, която сме и аз. Аз, в който сме и Ние… Ние, дето сме Един-Е-Ние. И от цялото сме част. И цялото сме вдъхновени отвъд всичко, но отвътре в мене… Ти и аз сме произход и сами от себе си сме в ход… “ из филма на Когиталност – „Всичко, което Е !“
Снимка на Adina Voicu от Pixabay
С обич: 
Красимира Златева
