Жената приседна на миндера във виделината на прозореца. Разхлаби бялата забрадка върху дългата до кръста коса. Пухкаво кълбо вълна разстели върху черната сърмена престилка. Сгъна къделята, привърза я с червен конец и я заби на хурката. Хурката мушна в подлакътника над колана. Изтегли нишка от къделята. Завъртя сръчно вретеното. Запреде в тишината, тънко, колкото сърмената нишка на престилката.

С преждата червена шапчица щеше да изплете. С червения конец къделята бе вързана, да се знае. За да стане пухкава шапчицата, събра три нишки – не много пресукани.

Момиченцето, което я съзерцаваше, промълви:

– Бабичко, разкажи ми приказката на вретеното.

– Приказката, чедо, е написана с Калема на времето. Описва как нишките на съдбите пресуква вретеното, като моето вретено, чедо, със сърмени нишки.

В сложната плетка обичта често се губи, оплита се. Сестра със сестра си да не се знаят, брат брата в сърцето си да не познае. Но винаги вретеното на времето оставя нишка за разплитане. И всичко туй е пресукано тъй изкусно, за да се учим да се обичаме. Само тя, любовта, има силата на времето да разплита, със старата прежда нова одежда да заплита.

– Бабо, а калем какво е?

– Калем на дърво се слага, чедо.

– Поспри, Косице – прошепнаха думите върху забрадката ѝ бяла. Ръка се плъзна по косата ѝ черна, вече с бяло изпъстрена. – Това не се разказва, а показва. Очи да видят, сърце да чуе. Остави на мен – рече сърцето на гласа.

– Ела, чедо. Ела да видиш как калем на дърво се слага, да знаеш.

Детето последва гласа на сърцето.

– Когато калем, чедо, се слага, първо клонче от плодоносно дърво се реже – рече гласът и с остър нож отряза клонче от дървото, което раждаше ябълки от сорта Айвания.

– После се срязва плътта на другото дърво. Там се поставя присадката, за да се облагороди. – И сряза кората на съседното дърво от сорта Петровка.

– Дядо – прошепна момичето, което още си нямаше червена шапчица, – но сега и двете дървета ги боли, нали?

Мъжът погали детската косица. Сълзи се отрониха от очите, търкулнаха се по лицето и потънаха в сърцето.

– Боли ги, чедо, боли ги. И мен сърцето ме боли. Болката новото ражда.

Там, зад старата къща, сгушена в средата на двора, едното дърво дава клонче, другото с кората си го прегръща. С корените си го храни. Простили са си в болката – на себе си и на стопанина.