🕊️
Ден като хартия – лек и раним, но и способен да отреже, ако не внимаваш с ръбовете. Докато Кая сгъва и разгъва белия лист, тишината от слушалката натежава върху нея като спусната театрална завеса, в която думите не искат да излязат на сцена. Мълчаливците на телефона не ѝ са по сърце. Сякаш говори сама със себе си. А ако щракне запис, ще има подкаст „Мълча с Кая“ – сезон 12.
Зад гърба ѝ стаята ухае на кафе и напрежение, а времето вече не е отвън. Стои вътре, до нея, кротко и непримиримо, сгънато като лист, чакащ да бъде разгънат отново. Или изгладен с ютия, ако му е писнало от гънки.
Мълчаливецът отлита. В противовес на мълчанието му звъни „Режисьорът“. С него лесно се говори. „Говори“ не отговаря на точната истина, защото през следващите няколко часа Кая мълчи и слуша. Е, поне от време на време, за да не изпусне нишката на кълбото. Гласът от отвъдното рисува с думи идеалистична картина. Представя се за режисьор, бил си купил нова къща в София и разказва меко за предстоящ ремонт и обзавеждане. То не бяха подови настилки и модерни мазилки. Дограмата подменил, заел се с обзавеждането, чиито детайли Кая пропуска, за да прескочи до близкия магазин за цигари. Остави телефона на масата и докато се върна, той вече бе приключил с вътрешното обзавеждане, защото дочу нещо за градинска мебел. И вероятно вече планираше тържествена премиера на „Плочки по италиански“ – първа част от новия му филм.
Запали цигара и реши все пак да провери цвета на дамаската. Заслуша се и тогава разбра. Събеседникът ѝ, условно казано такъв, защото в монолога диалог липсва, вероятно бе решил да се пораздвижи в пространството, за да не се схване. Скърцане на дъски, вероятно на пода, и на ръждясали панти се промъкваха измежду потока от думи в слушалката. Отвори бележника си и отбеляза: „неблагонадежден“. Скоро нямаше да се обади, защото нямаше да си плати сметката за телефона.
Замисли се. Какво ли би накарало човек да натрупа огромна телефонна сметка само за да разкаже собствения си филм, който ще си остане завинаги в ума му? Не доумяваше. Това мечта ли е, или фантазия? И ако е, защо не си мечтаят и фантазират наум, както тя? След време ще разбере. Гласовете им идваха сякаш от отвъдното, от бездънната яма на мрака, обитаван от сенките.
С годините общуване с вокалите на сянката Кая придоби усещането, че няма какво ново да чуе. Уви. Винаги, когато си го помислеше, сянката я изненадваше – сякаш за да ѝ покаже колко малко знае за нея.
Днес отново, за кой ли път.
Гласът тихо прошепва в телефона:
– Моля те, надуй ми балона и го спукай!
– Какъв балон, бе? – стресна се тя.
– Ами от онези, дето ги надуват децата – пояснява кротко гласът в слушалката.
Проблем. Няма балони под ръка. Поне дъвка за балончета да имаше, но и дъвка няма. Сянката бързо отлита другаде за балони.
Когато следващия път го чува, вече е подготвена. Усмихва се и детска песничка му запява.
– „Балонът се надува, надува, надува. Надувайте, момчета, да стане на парчета – бум!“ Хайде, пей с мен.
И той запява. Попяха. После се посмяха. Малко се разрева. После пак се посмя.
После друг глас напевно нашепва:
– Хайде, разкажи ми приказка!
– Коя искаш? Майка ти коя ти разказваше? – пита Кая отзивчиво.
– Аз нямам майка. Подай ми шишето с млякото, гладен съм.
Кая онемява. Сянката отлита, за да си търси друга майка.
После се научи да не онемява. Разхождаше се с гласовете в дълбоките дебри на човешката душа и все не стигаше до дъното. Разбра, че мракът е необятен. За светлината не бе сигурна как е. Харесваше ѝ. Онези в по-плиткото ѝ бяха безинтересни – безлични и скучни. Другите, в дълбокото, бяха цяла вселена. Говореха много, някои с часове. Едни редовно, други се появяваха и изчезваха безследно като комети в черното небе. Но всички живи, характерни. Не можеше да ги сбърка. Разпознаваше ги още от първата дума.
Ден след ден, в дебрите на тъмнината, осъзнаваше, че услугата е виртуален, безпощаден наркотик. Включително и за нея. Разликата бе, че от другата страна на телефона наркотикът си имаше добавена финансова стойност, а за нея бе безплатен с добавен финансов приход.
