Кая облече черното манто и си сложи червената капела върху косата. Видя я предния ден зад витрината и погледът ѝ залепна. Вероятно витрината още помни този поглед. Отправи се към сградата, където се помещаваше вече нейният колцентър Саксофон — в различните му тоналности. Там гласовете на сянката танцуваха своето дяволско танго в мрака, акомпанирани от напевните гласове на операторките.

Времето бе прегърнато от проплита — онова особено състояние между сезоните, когато листата още не са напълно пожълтели, а въздухът вече носи спомена за издишано лято и предчувствието за хлад. Слънцето светеше ниско, по диагонал, а светлината се процеждаше като през стара завеса — златиста, но уморена. Всичко беше леко наклонено, като в сън, който не иска да се събуди.

Асфалтът под краката ѝ още топлеше, но вятърът галеше с хладни пръсти и шепнеше в клоните на дърветата неразгадаеми тайни. Миришеше на мокър камък, на дим от комин и на лека ръжда по ръбовете на времето. Краката на Кая сякаш докосваха друго измерение с всяка стъпка — между „тук“ и „преди“, между „сега“ и „не-знам-кога“.

Черното ѝ манто потреперваше при всяко подухване, а червената капела рисуваше силуета ѝ като точка върху партитура от сенки. Пейзажът край нея се сгъваше в мелодията на саксофон, в която вече започваха да отекват гласовете на нощта.

Сградата, приютила колцентъра ѝ Саксофон, бе не просто архитектура от бетон и стъкло. Тя бе резонансна кутия на сенките — стар грамофон на града, в който плочата на нощта никога не спираше да се върти. Етажите — като клавиши. Коридорите — като тръбите на саксофона. А стените? Те само отразяваха ехото.

Всяко помещение дишаше в различна тоналност. На първия етаж отекваха високите нотки — сопраниното на заблудите, които се преструваха на искреност. По-нагоре се сгъстяваха регистрите. Алтът дебнеше зад офисните столове, скрит в кадифения глас на някоя усмихната операторка, която бе забравила собственото си име. Името там не е просто име — това е роля, звук, цвят, може би дори регистрация на саксофон в системата на сянката.

Тенорът вибрираше от заседателната зала — гласът на властта, бащин, суров, но сладък като карамел, който залепва по небцето. Опасна комбинация: власт и карамел. Лепи отвсякъде.

Понякога гласът бе във фалшиво мецосопрано — престорена обида. Друг път — в мрачен бас, с аромат на вина и стар тютюн. Но тя знаеше: всяка сянка си има свой саксофон. И всяко обаждане е като импровизация — едно и също соло, преразказано от различни усти.

„Има осем разновидности саксофон“ — бе чела някога в статия, която случайно ѝ бе попаднала. Сопранино, сопрано, алт, тенор, баритон, бас, контрабас, субконтрабас. Най-често се ползват алто и тенор — така пишеше. Но тя знаеше, че сянката обича всичките. Използва ги като маски в театър на гласа. Понякога — маска на детето. Друг път — на изкусителя. Или на жертвата. На садиста, или на мазохиста.

Колцентърът ѝ не беше офис. Беше джаз клуб на несъзнаваното. Там сенките танцуваха своето танго — не с крака, а с глас.

Бе научила всички гласове — не по думи, а по тембър. Разпознаваше ги. Както и те нейния. Отговаряше все още, когато е в настроение, на обажданията. Или поне така лъжеше себе си. Но ги слушаше вече — като музикант, който разчита не партитура, а човек.

Отиваше в колцентъра на посещение по направление, като се явяваше нещо като вътрешен наблюдател. После се прибираше в дома си под наем, с черния телефон в дамската чанта, за да е на разположение за сенките, заключени като арестанти в бункерите на подземията на човешките души. Охранявани от стражарите, на които доброволно плащаме. И понякога дори им благодарим с рецензия в Гугъл.

Някои с творчески подход бяха проявили креативно мислене, за да излязат на светло през телефона, промъквайки се тихо и на пръсти, като крадци, за да потънат после отново в подземията на душата си.

Осъзнаването на тъжната истина бавно, като свредло, проникваше в менталната ѝ капсула и си проправяше път към съзнанието.

Запали поредната цигара и потъна в разни подобни съждения. Черният телефон извести появата на нечия сянка и я извади от философските ѝ прозрения. Друг път беше по-обстоятелствена, но сега просто промълви едно „Ало?“, което потъна в тишината на мрака за около 30 секунди. Понякога отсъствието на старание дава по-добър резултат. Гласът отсреща занарежда с равен, монотонен контрабас, с леко арогантен привкус:

— Здравей. Аз съм Тони.

Кая си помисли за Тони-бонбони, но този беше друг и гласът му въобще не беше сладък, а с вкус на черен хайвер.

— На 33 години съм, ерген, среден на ръст, кафяви очи, с малък строителен бизнес. У дома съм. Ти къде си? — допълни контрабасът автобиографията си.

— В ума ти — уточни локацията си Кая.

Нови 30 секунди тишина. Кая прочете „ролята си“ в гласа на телефона и предпочете да замълчи. Той също… докато гласът му не разцепи тишината.

— Коя си ти?

— Една от многото — кротко му отговори тя и потъна в мълчание.

— Хайде, кукло, говори. Нали трябва да ме задържиш на телефона? Питай ме нещо.

„Куклата“ обаче не оживя и Кая стоеше в празното. В слушалката щракна запалката и дъхът му последва звука. От устните ѝ се отрониха като капещи есенни листа думите:

— Че защо да те питам. Мога да ти кажа поне десет неща за теб, без да съм те питала.

— Май съм попаднал на ясновидка? — констатира гласът.

— Не си.

— А коя си? — отново я попита.

— Куклата.

— Кукла на конци — уточни гласът.

— Аз съм и куклата, и скулпторът, който я извайва по модел, зададен от клиента. После той дърпа конците и куклата оживява.

— И после какво?

— „Ало…“ и съм отново съживеното мъртво Барби. Идеята е да вдъхна на куклата живот. Дялкам куклата с длетото на гласа си — приключи темата Кая и издиша дима от цигарата в слушалката, като уточни: — Но ти не ставаш за кукловод.

Последва дълга пауза, преди гласът да нареди:

— Казвай. Хайде да те видя какво ще ми кажеш. Изиграй го „ясновидката“.

Кая обаче нямаше никаква идея какво да му каже и заговори, колкото да не мълчи, а думите сякаш не се раждаха в ума ѝ, а някъде в друго непонятно пространство. Говореше бавно и тихо, като на себе си…

— Първо: ти не си Тони. „Тони“ е краткото на Антон. Името ти започва с „А“, може би Антон. Може би Асен, или Андрей. Или си… Ангел. Харесва ми Ангел. — приключи куклата с кръщаването. – тук не са премахните многоточията

— Второ: не си на 33, а поне на 50 и — бе твърде рисковано да уточни и спря на „и“.

— Трето: не си ерген. Семеен си.

— Четвърто: не си в дома си, а в офиса си.

— Пето: нямаш малък строителен бизнес. Акционер си в голяма компания, но вероятно в строителния бизнес.

— Шесто: на масата пред теб има бутилка първокласно уиски.

— Седмо: пушиш пура.

— Осмо: не си среден на ръст. Висок си, много висок.

— Девето: очите ти са сини и дълбоки, като мрака.

— Десето: — нямаше десето, думите спряха да идват и просто му каза — Наздраве. Налей и на мен.

Тишина. От другата страна на слушалката отекна приглушен шум. Вероятно гласът се раздвижи в пространството, помисли си Кая. Глухо потропване, като от бастун.

„Дали е бастун?“ — мярна се мисълта ѝ, сякаш се бе отронила от пода на собствения ѝ слух.

— Какъв цвят ти е бастунът? — попита го тя. — Черен ли?

Последва дълга мълчалива пауза, преди да се отронят и търкулнат в мрака последните ѝ думи.

— Ангел. Ти си Черен ангел. — завърши Кая „ясновидската“ си сесия.

Ангелът, след мълчалива пауза, я отрази.

— Ще ти звънна.

И отлетя.

На следващия ден долетя обратно и така всеки ден, около 17 часа, долиташе като прелетна черна птица, оставаше час на телефона и отлиташе. Кая никога не го попита нищо лично. Дискутираха общочовешки теми. Нямаше помен от арогантния оттенък на контрабаса. Мек и топъл, но в същото време с желязна нотка и доловима болка и усещането, че идваше от дълбините на безкрая. Фигурираше в бележника ѝ като „Черният ангел — 17 часа“. Той си я маркира в съзнанието като „куклата“.

Времето се сгъна и Ангелът кацна по обяд извънредно, за да я попита дали ще е удобно да звънне през нощта.

Черният телефон извести появата му в полунощ. Беше пиян, но не достатъчно. Гласът отново беше онзи другият, с арогантната нотка. Нещо спомена за сина си и тя не усети как се изплъзнаха думите ѝ:

— Син ли имаш? Как му е името? — и съжали, че нахлу в личното му пространство, като се опита да замаже с — Остави. Няма значение.

За него обаче имаше, защото след дългата пауза произнесе името на сина си и продължи:

— Син съм на голям род, където от поколения насам всяко новородено дете от мъжки пол се кръщава с това име.

— Ти верно си Ангел — потъна „великото“ ѝ прозрение в тишината.

— Акционер съм в голяма строителна компания. Не съм на 33, и отдавна не съм ерген — и посочи възрастта си. — Жена ми отсъства тази нощ и затова мога да говоря по това време. Преполовил съм бутилка първокласно уиски и пуша пура. Както и онзи ден, когато бях в офиса си и те чух за първи път. Ти позна — всичко, и десетте. Как, по дяволите, го направи? Дори бастунът ми е черен.

— Не знам. Попитай дяволите — предложи му Кая.

Тишината в мрака, плътна и гъста, се разстла около нея.

— Имам много пари. Мога да купя всичко, което пожелая. Карам много скъпа кола. Имам красива жена и мога да имам всяка, която си поискам.

— И какво от това?

— Има и още — продължи гласът, игнорирайки въпроса ѝ.

Последва мълчание.

— Да попитам ли дяволите, или ти ще ми кажеш? — стрелна го Кая.

— Ти… познаваш ли ги дяволите? — попита ангелът, притихнал, с глас пресипнал.

— Да. Под сянката на ореха са — локализира ги Кая.

— Работих години за едно име в тъмния свят. Официално — на счетоводна длъжност. Докато го застреляха. Вършил съм ужасни неща, за които се срамувам от себе си. Ръцете ми са черни…

— Крилете ти.

— Какви криле? Дишам в ада си с хрилете на риба, задуваща се в блатото. И сърцето ми е черно, нали?

— Крилете на Черния ангел — тихо промълви Кая.

— Защо ангел? Ангелите са добри.

— Не е задължително. Има бели. Има и черни. Едните и другите имат криле, но нямат свободна воля. Ти имаш. Защото си човек.

— И то ли е черно? Не ми отговори на въпроса. Черно е, нали? Какъв цвят е сърцето ми? Кажи. Не ме щади.

— Няма черна кръв. Нито синя. Само червена. Имаме много лица и едно сърце с цвета на кръвта. И две ръце — като ръцете на Бога — едната бяла, другата черна. „Черното“ не е цвят. И „бялото“ също.

— Че какво са?

— Принципи.

— Ще отида в ада, нали? За какви принципи ми говориш?

— Че ти вече си там. За какъв ад питаш?

— За този на небето.

— Небето е в сърцето.

— Къде?

— В сърцето ти — повтори Кая.

— И раят? И адът ли?

Въпросът беше реторичен и получи отговор — мълчание.

— Какво да направя? Няма какво, нали?

— Има. Измий си ръцете. После с тях лицето.

И Кая тихо запя:

„Хей ръчички, хей две — те ме слушкат най-добре. Едната мие другата, а пък двете — лицето.“

— Хайде, пей. Какво чакаш? — скастри го тя.

— Аз… аз съм я забравил — заекна той.

— Ми… там ти е проблемът, че си я забравил. Време е да си я спомниш. Хайде, пей с мен. Ще си я спомниш.

„Хей ръчички, хей две — те ме слушкат най-добре.“ — погледни ги, виждаш ли ги? Хубаво ги виж. Пей. — „Едната мие другата, а пък двете — лицето.“

И той запя. Тихо, плахо, неуверено.

„Хубави ръчички. Те са още мънички. Тупа-лупа ръчички. Цапа-цапа мънички.“ — продължи да припява Кая.

— Аз… да взема и сапун, а? Че много са оцапани.

— Точно така. Ей този там вземи. Големия калъп, домашния, дето баба ти го е правила. Хубаво ги натъркай. Пей. Аз няма концерт да ти изнасям, двамата ще пеем.

И той пак запя.

„Едната мие другата, а пък двете — лицето.“

Детската песничка бе изпята и отново се възцари тишина.

— Погледни, навън се развидели. Скоро ще изгрее слънцето, нали? — прошепна ангелът.

— Да. Най-хубаво е по видело, когато се зазорява или малко преди залеза. Тогава, когато мракът и светлината потъват в прегръдка. Нито светло е, нито тъмно. Виделина е. Тя се ражда именно там — в прегръдката на деня и нощта, на тъмното и светлото, притихнали едно в друго.

— Бяло и черно, светло и тъмно. А на виделината кое ѝ е обратното? — попита ангелът.

— А кажи де — кое ѝ е? Няма обратно. Тя съдържа в себе си и двете — и тъмното, и светлото. Затова няма.

— Кая, искам да те прегърна. Ама истински.

— Не можеш да прегърнеш наистина някого, ако преди това не си прегърнал себе си. Онази част от теб, която презираш, от която се срамуваш. Онази „черната“. Нито ще обичаш друг истински, ако преди това не заобичаш себе си целия — с бялото и с черното вътре в теб.

— Ти защо си на този телефон? Искаш ли да учиш? Аз… аз ще платя.

— Ще ставам журналистка. Тук съм, за да взема интервю от любовта. Искам да я питам защо коренът на думата „обич“ е „бич“. Относно плащането, ще си платиш сметката на телефона.

— Кая, искам да те питам нещо.

— И аз. Гладна съм. А ти? Искаш ли кроасани, имам един пакет — от големите. Любимите ми. Вземи си.

— Ммм… с шоколад или с крем „шампанско“ са?

— Не смесвай алкохола, че ще те хване пак. Тъкмо взе да отрезняваш. Пълни са с морски въздух. Местно производство. Много са яки. Със слънчев загар, аромат на море и вкус на Мускавадо.

— Това какво е — последното?

— „Мускавадо“ — то ли? Захар. Кафява захар. Захар със сърце. Ядеш и дишаш морски въздух. Вълшебно. Тишина. Затваряш очи, долавяш шепота на вълните и песента на чайките. Докато си похапваш кроасани в леглото, пълни с морски въздух и поръсени с Мускавадо.

— Ти как разбра това за сърцето на Мускавадо?

— От сърцето на опаковката. Щом опаковката има сърце — и продуктът в нея има.

— Има нарисувано сърце ли?

— Твоето къде е? Нарисувано на опаковката ти ли е?

Тихото отново се възцари в тъмното.

— Обичам те — прошепна ангелският глас, изплувал от сияйното на мрака.

Кая включи апарата на микрофон. Затвори очи. И започна да нанизва любовна огърлица от поетични бисери, които си беше събирала и скътала за специалните. Редеше ги бавно, оплетени с нейния конец, с нейните думи. Всяка дума — бисер. Всяко чувство — възел от копнеж. И му я подари.

💝

Зове те гласът ми бездумен, примамлив като морския въздух. Но ти не бързай, първо прочети ме. Затвори очи и с роклята на точки облечи ме. Малко вятър да я разиграе. Точките оцвети с твоите бои. Аз съм Вия. В бистри потоци нозете си мия. Дъхът ти със целувка жадна пия. С поглед ще те завия. С пръсти мисли разресвам и дрехи разкъсвам, с тях хвърчило да сътворим, за да полетим. Новородена вещица била съм, разбрах. Така вестниците пишат, позовавайки се на БТА. Възкликвам — нима? Не знаех, че вещерството ми е съдба. Затова метла си купих с дълга дръжка. Заливам се в смях. Завивам се в грях. С метлата пространството около тях премитам. И все искам нещо, любовта да я попитам: Защо коренът на думата „обич“ е „бич“?

Разбрах, че „Има сляпа любов — тя поглъща каквото ѝ падне, като жалка амеба, тя е винаги гладна и жадна. Има безумна любов — пеперуда над пламъка вечен. Има мъдра любов — зимен сън на проскубана мечка. Някой себе си в другия търси — това го привлича.“*

Аз търся теб в себе си и тъй ще те обичам, без да се заричам. По-загадъчно светла. По-човешки добра, като сбъдната илюзия в телефонна игра. И през сълзи се смея и от смях се топя. Разнежвам те с устни с дъх на шепот. По кожата ми влага засиява. Гръдта ми се налива с живот. И тръпнещо любов в себе си пробуждам. Соковете ми потичат като топли, прозрачни капки живот. Косата ми, с дъх на сено, по кожата ти се разстила. Притегляш ме жаден към себе си. През пръстите ти като пясък изтичам. Родена съм от твоите желания, копнежи, блянове. Отразявам и мечти дарявам. Имам много лица и едно сърце. Ще идвам в мислите ти, когато ме повикаш, долитайки с крилете на любовта, по вълните на времето. Или просто ще си яхна метлата с дългата дръжка.

Но днес и сега — дали от морския въздух и водата солена, съм с плам заредена, с аромат съм на море, шоколадов тен и слънчева усмивка. Да поплуваме — страхуваш ли се от удавяне? Да се гмурнем в дълбокото. Увличам те в лоното на дълбините си. Под кожата ти ярост се разлива. Първичен трус, помитаща вълна. Въздъхвам и мъркам, светлината ми бавно прелива в тъмата. С пръсти по водата топла рисувам и проектирам картини, които са сини, с пръски на грях, прелетели години. Ела, ела в моята тъмнина. Там поникват светли семена. И е пълнолуние.

Търкулнаха се сълзи като бисери. Кая чу сълзите и ги събра в сърцето си. Той — нейните. Тишината я обгърна и потъна в прегръдката на съня.